American horror story Hotel

which-season-was-the-best-of-american-horror-story-spoilers-385594

Който е гледал дори един епизод от еманацията на американския гор хорър, независимо от кой сезон, с кой сюжет или с кой комплект от вечно променящи си ролите актьори, или се е влюбил със силата на цялата си тъмна душа, зад стените на която пълчища демони френетично драскат по стоманената обвивка на здравия разум, или просто е отвърнал отвратено поглед, отказвайки достъп на вътрешния мрак да завладее така добре тренираните ежедневни мисли. Дали ще познаете от един-единствен път аз от коя порода зрители ще да съм.

Хотелският кошмар е истинската история за вампири, която ще ви вдигне адреналина и освободи всички ваши тъмни воайорски фантазии, особено ако включват неизчерпаеми количества венозна кръв, непотръпващи пред смъртта погледи на красиви хора и купища телесни течности, oмесени с хемоглобинов разтвор в комбинация, която ще завърти главата и най-пацифистки настроения веган, който е отделил една секунда повече взор в капката кръв, пролята в прегръдката на някоя случайно подарена роза.

Лейди Гага играе живота си, или поне онзи, който се случва зад притворените и клепачи, в унеса на субстанции от забранения списък, целящи да унищожат човечността в полза на над-видовото превъзходство на идеалния хищник. Около нея пъплят десетки пълнокръвни призраци, които единственото, което не могат – по ирония на всевеликата съдба – е да кървят. Но виж, да убиват зрелищно всеки, който повярва в тях – успяват винаги. Никой обаче не остава мъртъв за дълго, душите са пленени завинаги в обятията на декадентския хотел Кортес, в който и Великия Гетсби би се чувствал истински у дома си. А може би той е точно там… или по-скоро – все още е там, зад стените, буквално?

Ако се вслушате в леко мързеливия глас на Лана дел Рей, шептяща някакви безсмислици за младостта и красотата, ще усетите, както казва една друга кралица на вампирите, истински разбитото сърце на една цяла епоха. А в ужасяващата визуална вакханалия на екраните ви ще го видите това сърце – туптящо, замиращо, разкъсано и пищящо до висините, ако и без техническата способност за това. Всичко е толкова екстрактирано ужасно, и отвратително приятно, и (не)възможно, а удоволствието идва на давещи вълни от най-неочаквани и неспособни за възприемане източници от един предполагаемо нормален човек. Но докъде се предполага да стига нормалността в нечия фантазия?

Да, добре, да говорим разумно. Сюжетът е предвидим, свиквате героите да са абсолютно безмилостни и губещи човечността си за секунда време, бързо спирате да се учудвате на куража на сърната да прегризе с вълнение гърлото на доста изненадания, макар и за кратко, кръвожаден вълк. Лейди Гага има точно едно лицево изражение, но това е единственото, което ѝ трябва. И дори, ако сте я смятали за принципно доста грозновата и претенциозна лелка, търсеща твърде много медийно внимание, след ролята ѝ на повелителката на болката ще усетите нещо съвсем друго в гърдите си, независимо коя е сексуалната ви ориентация, вид естетика или просто насилен снобизъм на масите. Танит Ли трябваше да доживее да види това, представям си думите, които би създала, и душата ми вие безпомощно…

Лимитирането за предполагаемо приемлива възраст на зрителите над 18 години е доста неслужещо за целите на това да се опази някое съзнание от обективно зловредно влияние, по-скоро трябва да се сложи предупреждение за ниво на човечност, емпатия или просто средностатистичност. В смисъл – ако имате съмнения, че сте различен от общото кротко стадо – моля не гледайте дори секунда от началните надписи. Щото просто се изумявам как не са тръгнали пълчища къпещи се в кръв девианти по улиците, с дилатирани до невъзможност зеници, нахлузили малки остри шипчета на треперещите си от екзалтация показалци. Но това си е май визия за един друг сериал.

Аз лично не смятам никога в живота си да отсядам в хотел, без преди това да съм проверила какво се крие в матрака. Или под леглото. Или зад завесата в банята. На тавана. В огледалото. В коридора. Зад тапета. На ръба на визуалните ми възможности. Ако заспя някога отново ще е истинско чудо… Защото може и да се събудя в хотел Кортес, и после всичко, което ще ми остане да правя до края на вечността е да крещя. Check in, please.

lady-gaga-american-horror-story-front-desk.jpg.fad091088fada961edeb73386b927334

Advertisements

Люси

Lucy hd wallpaper

Как се става Бог?

Какъв Бог имат Боговете ?

Кой Бог ни е създал? Можем ли и ние да създаваме Богове, макар били и те несъвършени?

Това е Люси. Последната ходеща богиня по земите човешки. Или най-актуалната такава. Или една от многото. Да речем от няколко милиарда. Чували сте за божествената частица, която виси кротичко и релаксира у всеки един от нас. В 99,9 в безкрайност процента от случаите, уважаемата частица си прекарва курортно през целия ни кратичък животец. Но понякога, по силата на случайността, или волята на същества далеч по – различни от всичко, което може да ни побере съзнанието, някои частици се разгарят до степен на Първичен взрив, който променя правилата и дава отговор на най-екзистенциалния въпрос на поколения от мислещи индивиди, а именно – Защо сме тук.

Не очаквайте Люк Бесон да ви отговори, той само ще ви даде една посока за размисли, които може и да ви помогнат да активирате някой и друг процент от несъвършената си церебрална нервна система, или да махнете с ръка и да си кажете Брат, каква беше тая простотия, бе. Не издребнявайте за специални ефекти, за обичайната бесоновска екранизация, включваща задължително преследване с колички и русокоса мацка с големи патлаци и нинджа умения. Не търсете инсепшъна и въртящите се пумпалчета на Лео ди Каприо, не се почесвайте мудно в опит почти да включите на втора скорост уморените си летни умове. Просто оставете идеята да попие, и я сънувайте. Ако е писано, може и да го разберете.

Люси е от онези филми, които или ви покоряват под кинематографическата си петичка, или ви оставят леко разочаровани , най-вече от самите себе си, че не сте разбрали баш идеята, но подозирате, че е било опит за разказване на нещо голямо. Ще ви се иска да сте делфини. И все пак ако се замислите, че най-умните същества на тази планета се ловят и избиват безмилостно от приматни последователи с акъл наполовина на рибешки бозайник, колко ли време би прекарало едно същество двойно по-умно от Ум белия делфин живо в нашата височайша компания?

След такива истории аз лично се чувствам безпространствено тъпа, и ярко унизена от мисълта , че ако случайно кацнат някои инопланетянски братовчеди с по-разгърнат умствен потенциал, най-вероятно ще ни избият поголовно, тъй като хич и няма да схванат , че ние сме господстващ мислещ вид, както и ние няма да направим разлика между гол охлюв и воден червей, и ще смажем всички таквиз под върховенството си  , щото нали – какъв е смисъла да се хабим да се разбираме с въглеродни субстанции толкова по-нищожни и неполезни за нас.

Люси не дава отговори, но поставя въпроси в ежедневна , бих казала и злободневна ситуация на наркодилъри с малко работещ ум и много алчност, които дори пред тежкия поглед на ходеща богиня се опитват да я насилят, пребият и разпарчетосат , защото просто така им се иска днес. Нелогичността на героинята в страшно много моменти има едно лесно обяснение, ако си го позволите – тя престава да бъде човек след преминавате на 10-я процент човечност , така че каква човешка логика очаквате, моля. Самото усещане, че ние , хората , има огромна вероятност да не сме разбрали и трохичка от правилата на Вселената , е способна да потопи гемиите и на класически егоцентрично себеобожествяващо се съзнание като моето, а това си е постижение.

Опитайте се да гледате този филм без очаквания. Макар че това вече е малко невъзможно, нали… Аз ще го гледам поне още десет пъти, за да мога да разбера проклетия смисъл на живота, вселената и всичко останало, като междувременно трябва да си отворя и Галактическия стопаджия, тъй като истината е някъде там по средата. Не, не е в кемтрейлите, рептилиите и хаарповете, а в това , какво е човешкото, и дали то е възможност, или ограничение.

Великият Гетсби

great_gatsby_ver4

Говорим за филма , не за книгата. Поради абсолютно вкусови съображения не си причинявам в настояща възраст американска реалистична предвоенна, междувоенна и следвоенна литература, което знам, че ме лишава от невероятно ценни четива, които опитът може би ще преведе на моя собствен език , но имам една група от автори и сюжети, на които още не им е дошло смисленото време. Все пак са ми останали шепа изключително мъгливи спомени от Гетсби , опитан да бъде прочетен в начална тийнейджърска възраст, но оттогава, поради някакви отдавна забравени причини, историята е останала много назад в съзнанието ми.

great_gatsby_ver2_xlg

До днес, събудена от изключително шарения и шантав Баз Лурман, екранизирал история за несбъднати мечти по възможно най-пищния , цветен и безумен начин , по който само той си може. Единствено някак ми липсваха песните а-ла Мулен Руж – много от сцените просто крещяха от нужда актьорите да си отворят устите и да запеят с цяло гърло, но наместо това се чуваше Джей Зи и компания. Не, че беше лошо и неуместно, но можеше да е далеч, далеч по-добре. Лео е много пораснал, много зрял и силен образ, макар и бутнат до ръба на преиграването ( както всички от екипа, това си е естествен лурманизъм ),  в ролята на истински мечтател, мошеник и безумно обичащ едновременно. Дори и в образа на лошото момче, публиката неизменно се влюбва в неговия дух и сияещата звезда, която го прави от практически нищо до великия крал на Ню Йорк, и то само заради една неразбрана любов.

great_gatsby_ver5

Първият час признавам е малко труден за възприемане, освен на визуално ниво, всичко е 3Д и избухващо наоколо ти в чист хедонизъм и алкохолна оргия, пред която партитата на всеки рандъм черен рапър или която и да е от сестрите Кардашиян си е дива колкото литературна вечеринка. Но след това започва трудното, сбъдването на мечтите, или поне ужасното доближаване до тях, когато почти получената награда за усилията в живота се изплъзва за секунди. Когато се оказва, че обичаш човек, напълно незаслужаващ нищо друго, освен своята си лична тъга, придобита от тъпотия и безгръбначност най-вече. Да наблюдаваш как една бореща се, успяваща на всяка цена душа, бива погазена от незначителни люде, различаващи се от масата сивеещ посредствен човешки боклук само по сребърната лъжичка, с която са се родили, е наистина забиващо нокти твърде дълбоко. А когато декорите са толкова пищни и мащабни, колкото Лурмановите, самотата на личността е най-видима.

great_gatsby_ver3_xlg

За това как се възприе филма, може би е най-показателна реакцията на публиката – нито звук през цялата прожекция, след последните надписи хората изключително тихо се насочиха към изходите, сякаш присъствали на реалното погребение на личните си мечти. До мен стояха три малки госпожици на около десет години, незнайно как попаднали точно на този филм сами, и същите изненадващо зряло стояха невероятно тихо и смущаващо вглъбени в историята по местата си, и последваха всички останали възрастни с подобаващото мълчание навън, сякаш напълно осъзнаваха важността на току- що видяното. А аз си бях в някакъв емоционален шок – просто думите не идваха, сълзи напираха , а външният свят вече ме заливаше и трябваше да се пренастроя бързо според обществените очаквания, иначе щях да зарева на глас. Не заради Гетсби, а за всичко , което открих, че лично олицетворява за мен.

great_gatsby_ver6

Какъв е смисълът на мечтаеш в големи мащаби и да се бориш до последно, когато моторът на действията ти е останал необратимо назад в миналото ти, и дори чудеса от човешка храброст не могат да върнат никога непритежаваното? Кога трябва да престанеш да искаш повече и повече, и да се задоволиш с многото, което вече си постигнал? Как да отвориш очите си, без пелената на сърдечната болка и мечта, за истината за липсващите качества в уж обичните ти същества? Ужасни въпроси, преследващи и униващи, а дори не ги бях съзряла зад ъгъла. Като среща на улицата със личния си допелгангер. Не може да не се покрусиш от спомена, дори да не го помниш като свой.

Съжаленията на мис Остин / Мис Остин Съжалява

На този филм може да попаднете само случайно, докато прецъквате каналите между музикални бози и сериалите. Дават го по някоя разновидност от историческите псевдо-образователни канали, които в края на деня се оказват единственото смислено нещо, което ви е облъчило през малкия ( или не толкова малкия, в зависимост от финансите ) екран. Разказва видно от заглавието за зрялата мис Джейн Остин, и за дните и след почти сладникаво-романтичния период описан в друг остиниански трибют като Да се превърнеш в Джейн с онази бузанката от Дяволът носи Прада, дето ми е адашка в някакъв смисъл. Но в зрелостта няма ни сладост, ни обич, ни романтика.

Изповед на една самотна стара мома, която ако беше в днешни дни щеше да нарича себе си отдадена на работата си кариеристка или просто жена направила избора си да не е конвенционален инкубатор за бъдещи поколения, а творец. Едно време нещата са били доста по-прости – женена си – добре, не си женена – не си добре. И толкова, без обяснения, поводи, причини – просто не си добре. Джейн Остин пише само шепа, но може би едни от най-значимите жанрово и стилистично романи, красивите прабаби в дантели на съвременния кисел чик-флик, една епитафия на собственото си време , изпълнено с надежди и чисти емоционални пориви, които днес не можем да отличим през  замазаните си от похот и пренасищане човешки клепки. Но щастливите хора не могат да пишат добре. И облагодетелствана от способността си да създава хора и вселени дори и само със силата на думите, Джейн губи всяка една, дори и малка причина да изпита нещо близко до нормалното човешко щастие. Не, че не го търси, но е обречена да не го намира или да закъснява ужасно за всеки повод свързан с изход от булеварда на меланхолията. Не стига никога до спасителната добра светлина, а угасва над листа , изпълнен с нейните книжни деца. И потъва в собствените си съжаления и неудовлетвореност, така характерни за всички усещащи се, че тяхното присъствие тук и сега съвсем , съвсем не е правилно.

Ода за самотата, депресията и празнотата в опит за търсене на любовта. Такива филми може да се гледат само по веднъж. След това ми трябват по 5 минути максимум от която и да е част от тях, за да усетя как ми пари под лъжичката , а слънчевият ми сплит започва странен свивателен танц под зоркия поглед на мозъка ми, припяващ тихичко „Съжалявам, че не съм тогава и до теб. Че съм тук, че съм аз, че те нямам. Че искам, но не мога, че заслужавам, а не ми се полага, че дишам, а трябва да летя“. Четете между редовете на големите семейни сбирки, бални танци и тръшкане със страници дали онзи обича или не някоя от н-на брой сестрите във всяка Остин книга, и ще усетите тънката верига от неосъществени бъдещета, излели се между пръстите, изписващи думите с паче перо нейде из красивата неопетнена Англия на миналото, като извор на възможности и алтернативи , задушени преди първия си дъх. Можете да кажете само Съжалявам, и да обърнете поглед към по на място открилите се автори, чиито елегии няма да натъжат онази част от вас, която помни и предишните времена преди да отворите очите си за днес.

Цахес – WTF???

WTF. Това е думата или словосъчетанието или каквото за бога е акронима на What The Fuck, която ще използвате над 200 пъти по време на поредното киноматографично блудство по български, на което станах волен и скъпоструващ свидетел , изпълнен с очаквания, оптимизъм и огромна фентъзи любов. И като очевидец на изключително болезнена визуална катастрофа, бих искала да нахвърля само няколко кошмарни характеризиращи факта за буквално изродчето Цахес, преди да се отдам на безсилно хлипане в ъгъла и не дам кръвна клетва български филм да не наближавам на по-малко от 10 км:

-повече от дървеняшки диалози сякаш преписани мултисъвестно от Уикипедията – толкова непоправимо неадаптирани за екранна реч, че чак болеше на моменти и избиваше на показ, как писмената реч понякога облечена в глас е едно от най-ужасните мъчения за редовия зрител, когато сценариста и режисьора вятър ги вее на бял кон. Поетиката и красотата на Хофмановите алюзии се губеше с рев от устите на чепатите кукли наречени актьорски състав, които обаче ми е крайно невъзможно да реша дали толкова си могат или режисьорът ги е натискал твърде малко и на погрешните места, че резултатът е достоен повече за дипломна работа на 20-и-кусур годишна хлапетия , току що завършила нещо като режисура в Нов Български, отколкото да се свързва с името на иначе изтъкнат и кадърен интелектуалец като Анри Кулев.

-много размятащи се цици, малко от тях красиви и заслужващи се експозицията,  макар че Касиел изглежда покъртително добре легнала и разпищолила се. Права и поприкрита е на другата крайност. Имаше и някаква принцеса, попипваща безсмислено напъпилите си пеперудки пред огледалото, след което много разстроено се гмурна гола по сатенен чаршаф в ложето си , докато стария и баща я утешаваше разсеяно, като сцената финализира с още плач и разгърдване, за което не намерих истинска логика или каквато и да е връзка с действието,  а поради повече от скромния размер на актрисата,  даже не беше носител на някакво загатнато плътско удоволствие.

-на двайстата минута има сцена, в която главният царски съветник оправя на задна прашка главната фея Касиел в неоправдано близък план. Да, сериозно. Съвсем. Не се ебавам. Хич. И имаше музикален етюд,  на който дори Хачо Бояджиев щеше да завиди – феи-проститутки с разгърдени корсетчета, отъркващи се у млади предървени селяни, изпълняващи песни в стил Измислици-премислици на бате Влади. Именно.

-актьорска игра колебаеща се между театрален моноспектакъл и регулярно безжизнено дървенеене. Най-добрият и средно адекватен актьор бе рошавия Бахаров. Това ще ви стигне за определяне на средното емоционално ниво. Останалите явно не правят никаква, ама абсолютно никаква разлика между театър и кино като изисквания за игра, или си даваха вид, че въобще не практикуват принципно каквато и да било актьорска игра. В келешите по ТВ 7 има около 200 пъти повече талант, отколкото в така нарочения за актьорски състав тук. Което за незнаещите значи нещо твърде, твърде лошо.

-операторската издънка с огромни, орязани глави в близък план, в латино стил а-ла „Имам да ти казвам нещо много много важно – аз съм баща ти/майка ти/учинайко ти, скъпа Алехандра дел Тобоска“, ужасна цветова палитра на отдавна умрели и изгнили цветове, странни ъгли и прочие шит, от който нищо не разбирам, но бе толкова зле, че и на мен ми направи впечатление.

-музиката почти не се забелязваше, но се компенсира разкъртващо с финалната песен  на български световно неизвестен рапър от нивото на Криско и компания, и поне каквото чух беше за някакви кинти и зелено. WTF, честноооо???

Най-красивото, ако щете вярвайте, бяха ефектите – нежни, пестеливи, но достатъчни, и костюмите и декорите – красиви, богати, отговарящи на предполагаемата епоха, но с тая пепелна гама на камерата почти нищо не се усеща като въздействие.

Леко ми се искаше да отида да си върна парите със скандал, но размислих с надеждата, че от моята лепта ще дадат нещичко на отговорника по декора и гардеробиерката, плюс екипа по ефектите, че само те горките, свършиха някаква приятна за окото дейност, и парите дадени за тях не са отишли в никакъв случай нахалост. Но актьорският състав и сценаристите веднага да депозират обратно хонорарите си. Хофман е безкрайно магичен разказвач на хартия, и не е за всяка уста и режисьорско око. Похвално усилието, омразно изпълнението.

Цахес – ново българско фентъзи

Противно на очакванията ви това не е ревю на книга, а споделяне на огромната ми безпочвена радост от нов български фентъзи филм с направо абсурдното заглавие „Цахес“, който поне по реклама ми напомня някак на „Тринадесетата годеница на принца“ – може би най-любимия ми кинематографичен спомен от така далечното свидно детство.

Сега, ясно ми е че със смешен бюджет и класически дървеняшки актьори чудеса не би трябвало да очаквам. Главният принц е Бахаров с голата тиква ( не много силно различаващ се от Бахаров рошавия по диапазон на мимики и емоционални жестове, като същия между другото също се помотва във въпросната лента), който ако не заплаши главната принцеса на десетата минута с брутално изнасилване, докато я държи на мушка с 22 калибър, ще ми е безкрайно странно, но като се има предвид , че въпросната принцеса е супер статичната трагедия Мимето от ужасяващия ме сериал за селските столичани, а изключително симпатичната шаврантия Касиел Ноа Ашер май го играе палава фея, се надявам да не се подхилвам твърде необуздано на неудобно шашави сцени, които го раздават много арт . Та в събота съм на кино. И се самоубедих да си взема приказните сборници на ЕТА Хофман .

Ето и малко повече за филма, писано от по-запознати с темата:
Цахес