Рокамбол

Понсон дьо Терай

Ако някога сте чували термина булеварден роман, то знайте, че не се е пръкнал специално да отрази псевдо писаниците на разни амбициозни хубавици, които знаят, че ако прострат мръсното пране на всичкия ни вмирисан хайлайф пред погледа на овълчени простосмъртни, ще съберат достатъчно жълти стотинки, за да си направят нов чифт бозки. Всъщност правилната терминология е файтонджийски роман, тъй като малките книжки – подлистници на вестници, са били основното забавление на древните бакшиши от време оно, докато си чакат поредния клиент. Рокамбол е класическо четиво за управляващи каруци и коне индивиди в елегантния Париж, пълен с крайни емоции, диви обрати, неподозирани жестокости и задоволяваща справедливост с малък туист за онези с малко по-тъмни сърца. Мда, бестселър с ограничена литературна стойност, но все пак с френско изящество, пред което можем само да се усмихнем самодоволно, подушили истински гилти плежър за ценители.

Поредицата се вие в съмнително многотомие на български, но в оригинал са само пет – шест книжки, което идва да намекне , че имаме или прилично изпълнено дописване, или доброто старо разцепване за удобство на всеки текст. Двама полубратя – единият разглезен и порочен, другият – добродетелен и търсещ справедливост влизат в класичиески дуел заради обезчестена красавица, който ще се проточи в годините и ще потопи Париж в кръв и разгул. Схемите за забогатяване и принизяване на богаташите са просто впечатляващи и достойни за разплитане от гении с ум от Холмс нагоре; романтичните връзки са толкова благовъзпитани и цинични едновременно, че объркват доста постулатите за приемливи отношения, а падението е в позор и кръв, с камари трупове, самоубийства, лудост и съсипия от всеки вид и род. Злите са наистина зли и почти неподлежащи на промяна, но брилянтни хамелеони и адаптивни магьосници; добрите пък от друга страна твърде лесно залитат към козните на хитроумните прадядовци на Дани Оушън и компания, така че е трудно да се вземе морална страна.

Рокамбол е епика за елегантното френско високомерие, за кървавия вкус на народ, създал Фантомас и Арсен Люпен, за интелигентността и студенокръвното схемаджийство, за страстта и възпитанието във вечен дуел. Рокамбол е сериал, класически, очарователен, напрегнат, задоволяващ всички претенции към бързо действие, безумни обрати, стоене на нокти в безмислен опит да се запази нечий герой в неговата цялост до последната страница. Рокамбол е онова, от което не знаете, че имате нужда, докато не потънете в историята до ушите, и се усетите в четири сутринта, че тези французи са ви грабнали сърцето като Малката булка вътрешностите на средностатистическа домакиня. Предпочитам фрачулята, да се знае. Не е за всеки, но пък си заслужава екзотичния експеримент на възприятията.

Реклами

Принцеса Сиси

Габи Шустер

Какво ви изниква първо в ума при споменаване на Австрия? Вероятно нещо за Хитлер, Шварценегер, а може би и за топките на Моцарт – бонбоните с гадния марципан, не другото. Но не и за Сиси, символът на чистота и красота на Австро – Унгарската империя, за чието национално значение е трудно да бъде намерен аналог, освен може би култа към Виктория, Даяна или Грейс Кели, с които приликите ги има в най-тъжните им моменти. Всяко момиченце си мечтае да стане принцеса, да бъде харесана от някой красавец с кралски произход и топли очи, с когото да бъдат щастливи до края на живота си, тънещи в ситост и богатство. Но той, животът, някак не харесва хубавите сценарии за слънце без буря, и си иска заплащането за всяка една усмивка. И една малка Сиси ще плати цената.

Принцеса Сиси е дъщеря на баварски благородници, не особено високо в местната йерархия, ако и майка ѝ да е сестра на властващата императрица – орлица с желязни ръкавици и нещо особено зло в погледа. Селско имение без разкош, купчина деца раждани на конвейр, защото трябва, нещастни родители, събрани по принуда, за да се обединят фамилии и пари – не особено романтично начало за една принцеса, но все пак тя, романтиката, тъй обича да вирее, където не я очакваш. И избуява в тялото на едно полу-диваче с необикновена красота, което предпочита да язди коне, да гледа животни и да си играе с простолюдието, вместо да се възпитава за благородна дама. Сиси има възможността да бъде дете, докато малко по-голямата ѝ сестра трябва да стане жена поне ментално, за да е готова за разплод в някое богато и важно семейство. Само че нещата се объркват поради класическо дебелоочие, което не вижда как една 15-годишна буйна кобилка може да хване окото повече от 19-годишна обучена снежна кралица, особено ако този който гледа е разглезен двайсетина годишен император – убавец, на когото не пречи да се зажени за първа братовчедка щом нещо в гащите му го нашепва. И така, по силата на напълно естествен нагон плюс малко педофилски наклонности и практически неоспорима власт, Сиси става съпруга и майка преди да достигне дори 17.

Не ви ли е романтична приказката? Те, приказките, винаги имат този грозен навик навреш ли ги в реалността, да се превръщат в леки хорър истории от ежедневен вид. Макар и първата книга от тази поредица, единствено намерима на български, да се счита за детска според една поредица 12 романа за момичета, и въпреки че трилогията с Роми Шнайдер в Австрия е нещо като Сам вкъщи по Коледа – абсолютно задължителна за въртенето на земната ос телевизионна евтаназия за ума, историята на Сиси е трагична и безкрайно натъжаваща всяка мечтателка на красивите рокли и кралското име. Едно дете бива прелъстено от неособено способен хубавец, абсолютно мамино синче, освен когато става въпрос за тънката част; принудено e да ражда деца, които не му се позволява да гледа; да следва излишно тежки протоколи и правила, да потъпква себе си и мечтите си за чуждото добро и спокойствие, и това трябва да е романтична история от приказен вид. Истината с много тънък захарен слой, който твърде лесно загорчава – това е Габи Шустер, и не, не е подходяща за четене преди лягане от романтични сърца. Нататък става още по-пошло достоверно, гарантирам ви, историята задължава.

Пенелопеида

Севда Костова

Тази книжка ме намери преди много години в градската библиотека в родния ми град, която бе единствения ми източник на книжни приключения поради едни или други причини. И ме впечатли силно, тъй като бях от онези странни хлапета, дето доброволно четяха не само Илиадата, ами и Енеидата, и Одисеята, и ги обожаваха до степен да стихоплетстват тихичко за розовопръстата зора. Тихичко, защото навсякъде и всякога книжното червейче не е най-доброто описание за искащ да се впише в средата подрастващ тийнейджър. Та, представете си ме мен, една тайна фенка на Одисей и компания, за което спомогна и мини сериала с Арманд Асанте, разбира се, попадам на един откровено женски роман – размисъл за истинската история на вярната Пенелопа и нейните десетилетия богоподобна вярност. И израствах със всяка страница, опознавайки женската природа и собствената си бъдеща съдба по-ясно, отколкото в днешно време прото – жените се образоват от посредствени сериали и плоткоумни списания и сайтове.

Защото Пенелопа не е монахиня – жертва на обстоятелствата, а дълбок характер, израснало грозно патенце с блестящ ум в един доминиращ мъжки свят, станала съпруга на „лошото“ момче с ум и мускули, и платила цената за това да бъде почти трофейна съпруга. Е, не е Елена, дето плаща триста пъти по-висок душевен дан за желанието си да бъде щастлива, но все пак и при Пенелопа има ценоразпис за задоволството на това да бъде самодържец – итакийска царица и късно разцъфнала и уверена в себе си жена, което нямаше как да се случи, ако Одисей не бе станал жертва на морските богове. Или на собственото си желание за разнообразие и пътешествия. Представете си вместо една епика с много божествени мъчения, просто историята на един любопитен мъж, преживял години война и търсещ лични забавления в непознати места и неопознати жени. Да, зарязва родина, дом, дете и съпруга, но какво от това, пред очарованието на новото винаги се губи тихата красота на старото. Остава една съпруга, принудена от младежкото си сърце и неосъзнати пориви да вярва във верността, за което помага и доста лимитирания ѝ и подреден живот, натежал от отговорности към всичко и всеки, освен към собственото ѝ аз. И започва личната история на Пенелопа – вярната, но и на Пенелопа – отхвърлената, Пенелопа – измамената, Пенелопа – съучастничката в убийство.

Помните великия момент със завърналият се остарял Одисей, успял най-накрая да пребори морета и зли вещици, копнеещи да бъдат в компанията му, и видял как тумба непознати хлапета пият и ядат всичко, което му е било отнето от десетилетия с намесата на злите олимпийски богове, което неминуемо довежда до справедлива сеч на натрапниците и възцаряване на добрия край. Ами ако Одисей се завръща, защото натежалата му и погрозняла снага, и пречупен дух вече са омръзнали на вечно красивите туземски богини, и те просто са го хвърлили в морето, от което са го спасили преди години, и му остава само дома, в който егоистично очаква да бъде приет винаги с отворени обятия. Ако натрапниците имат имена, и съдби, и лични отношения с Пенелопа, която е обикнала по малко всеки един от тях, дарил я със щастието да я забележи и да се преклони пред красотата и ума ѝ, и самата нея, която Одисей така бездушно и с лека ръка отхвърля щом веднъж я е покорил напълно. Ако справедливостта е озверяло убийство на невинни и невъоръжени само заради наранена мъжка гордост и его на застаряващ мъжкар. Тогава историята става толкова по-човешка, по-нисша, по-обикновена, и толкова много по-тъжна. И митът стана истина.

За мъжкото и женското със всичките им жалки недостатъци. За съюза на душите и телата, случил се в едни уж свободни времена, но всъщност по-затворени от всякога заради самия бит и обществено мнение, които ако си мислите, че са архаични и варварски – грешите, същите са все така валидни и обричащи хиляди съдби ежеденевно, защото знаете – така очакват хората, какво ще си кажат хората, да не разочароваме хората… Одисей накрая отново си тръгва, да знаете, и нищо не си е заслужавало да се жертва за хората. Никога не си заслужава. Питайте самотната почернена Пенелопа.

Невестата на змея

Влада Урошевич

За тези от вас, които си спомнят Измислици-премислици с бате Влади само с добро, въпреки наивистичните декори и вероятно малко съмнителните актьорски умения, за които естествено не ни е пукало на онези крехки години, ето ви едно малко пътуване във времето, комбинация между Приказка за Стоедин и Трубадур, с онова малко по-различаващо се, но балканско чувство за хумор и приказен сарказъм, плюс много екшън и забележки за реалността ни, онази грозната, естествено случващата се. Книжката е различна, особена и интелигентна, което не ѝ пречи да е страшно забавна, динамична и откачена на моменти, сдъвкваща приказката и изплюваща я в съвременнността в изключително добро съчетание между ърбън и легендарно фентъзи.

В едно село, някъде на Балканите, един напет змей отвлича местна девойка, и всички са покрусени, защото това балканджийките не се дават лесно на поробители, или ще се бият, или ще умрат, но ще си запазят цветето непокътнато и душата чиста за небесните чертози. Затова и когато братът на девойката тръгва да спасява сестрицата си, повечето му съселяни са на мнение, че в най-добрия случай ще го играе млад гробар, а не юнак – змейоубиец. Само че туй добрата балканска мая си казва думата, и с помощта на няколко спасени по пътя животинки, които стават верни приятели на героя ни, местата бързо се обръщат и късметът изглежда по-възможен. Ако си мислите, че приключение не може да се води само с въръжение от един бинокъл, много мъдър плъх с обсесия към алхимията и тежките стародревни четива, и една оса с активен зъзкащ характер и апетит за медени изходни продукти – то грешите.

И разбойници може да се победят, и харамии да се избегнат, и странни кръчмари и позабравени герои с неистово желание да открият философския камък могат да се погодят, включително и да се поомаят цяла купчина свръхестествени жени с особено съблазнителни форми, щото тука не е историята за невинното овчарче и царската девича дъщеря. И най-вече може да се мине през митницата на Ктхулу и вечните готини и неособено облечени митничарки, и да се стигне до нашата, Долната земя, където стрийптийз клубове, цигани и мутри са го окупирали както… ами, както си е. Боевете в горните земи омайни и долните реалмии на ежедневността са еднакво впечатляващи, а включващите се свръхестествени същества могат да накарат не едно чене да увисне в обожание пред безумието, развиващо се току пред очите ви. Героите са откачени в най-добрия смисъл на думата, с огромно чувство за самоирония и торби със страхотни истории за минало неслучило се, но толкова някак познато.

На ръба между приказката и добрия исторически роман, Невестата на змея е едно предизвикателство към любителите на неизменно хубавите книги, които имат една основна цел – да забавляват и усмихват, носейки спомени и мисли, от които ти става топло и искаш още. За съжаление Влада Урошевич не е написал допълнително нищо подобно, поне все още, и гладът за добре прекарано книжно време ще ви обхване почти неутешимо и незабавно след последната страница. Ама си заслужава, пък, кога ще попаднете друг път на страхотен македонски фентъзист, я.

 

Игуаната

Алберто Васкес – Фигероа

Някои книги е трудно да се обясни защо са написани, имайки предвид колко болка, злоба и разочарование излитат от редовете им, уцелвайки неподготвените си читатели дълбоко в сърцата. Игуаната е такава книга – ода за ненавистта, различността, жестокостта. Липсата на емпатия, липсата на човещина, липсата на всичко, заради което човешкият ни вид може би е пощаден от висшите цивилизации, ако вярвате в тия работи. Поглед в ума на един интелегентен сериен убиец и насилник, който просто е създаден такъв от обществото…или се е родил такъв, зависи от гледната точка, но не че има значение – ръката на смъртта идва така или иначе винаги ненавременно в живота на жертвите.

Очаква ви хорър роман, с много насилие, обичайно непредизвикано, детайлно описани убийства на животни, хора, същности. Насилие във всяка една форма, сексуално, ментално, осакатяващо. В центъра е неговия извършител – Игуаната. Обезобразен по рождение, с неясни малформации, отгледан на кораби като най-нисша форма на почти безплатен труд. Без идея за родителите, без приятели, без близки под каквато и да е форма, дори и платената такава. Във времена на необразована религиозност и повсеместна тъпота различният бива ползван докато диша, тъй като явно е превъплъщение на злото. Мнозина се опитват да затрият странното създание, но черният гологан трудно се губи, както сами ще проследите в изключително нерадващата се на добър финал история. И ето, че чудовището е създадено, и след беззащитните животни, идва ред на хората, които според тъжната хладина на иначе блястящия му ум, за който на никой не му пука, е време да си платят.

Игуаната се установява на самотен остров, където причаква или примамва странстващи кораби, които потопява с доста креативни и лишени от капчица емпатия начини, прочиствайки екипажите им почти до крак, освен някой и друг уж късметлия, успял да се докопа до сушата, само за да попадне в най-злокобното робство на изпълнен с чиста жестокост и креативност ум. И мъже, и жени ги чака една съдба – да служат за удобство, даже не за развлечение, а просто за по-лесна организация на дните на зловещия им господар. А спасението никога не идва, тъй като пред блестящия, ако и болен мозък на властелина на игуаните рядко може някой да се опълчи безнаказано.

Дали ще намерите логика в мисленето и действията на човек, отхвърлян цял живот от обществото и открил възможност да си върне поне малко на човешкия вид, или дали ще осъдите жертвите, заради техните слабости и прегрешения, някак удобно пасващи на намерилото ги неочаквано чудовищно наказание – това предполагам е въпрос на личното ви удовлетворение от човешкия вид като цяло. Можете да останете само с визията за усетилия се в сила и мощ Квазимодо, който изнасилва, осакатява, убива и оцелява върху планини от трупове. Правилен отговор няма, само оценка за това докъде се простира търпимостта ви към различното, грозното и безразсъдното. Не се притеснявайте, отговорите няма да ви харесат при всички условия.

Тракийски приказки

Мирослав Петров, Мариела Ангелова

Ако сте се поразочаровали от последното, но според мен страхотно издание, на българските народни приказки, или обратното – в сърцето ви се е зародило едно желание за потъване в още истории от нашенските земи, ама някак с по-героична нотка – то трите красиви албума пред вас могат за малко поне да ви разтушат в нуждата от родна красота. Самите книги не са точно лесно достижими, поръчват се от сайта на фондация Въздигане, които са се амбицирали сериозно да създадат издателство за – забележете – добра българска историческа литература. Похвално, ужасно похвално, имайки предвид, че най-актуалните образци в популярната история от родни писачи са онези невъобразими тухлички за хановете, дето аз лично, признавам, просто не мога да понеса чисто стилистично, а не е като да не съм опитвала. Простото писане е за хора с малко по-ниски очаквания и малко повече мотивация да четат „нещо българско за България“, и общо взето могат да преглътнат патриотичната логорея като бъчве с дядова усуканица. А аз така и ракия, и посредствена литература не успях да се науча да обичам с вътрешностите си. Да, да, знам, може и да не съм опитвала достатъчно и за двете, вероятно, я налейте една и да се свършва.

НО затова пък ги има тези три, засега, красоти, които да ме накарат щастливо да призовавам на бис вероятно двете молекули тракийска кръв, останала след хилядите смесици на сума ти народи, минали през земите ни. Горди богове, смели герои, хитри животни, познати образи, непознати ситуации, и едно потръпване на задоволство от добре предадена и за мен полу-непозната митология. Според мен е крайно време да се съберат тези древни истории от тракийския, старославянския и прабългарския пантеони, ако въобще са останали такива, без да се утежняват с възрожденските подрипвания изпод ятагана, а само да се спре до легендарната точка на едноцифрените векове, и първата прегръдка с византийските усойници. Любимата ми част от историята ни, ако ме питате, и най-достойната за гордеене.

Та тук ви чакат едно приключение с нашенската Бендида – микс между Артемида и Хера, и една симпатична лисица; сватба в Троя и първото проявление вероятно на все повече опротивяващия ми Одисей и приятелчето му Агамемнон, опитващи се да ограбят като последни кокошкари цар Рез – вероятно нашия си Леонидас без 300-те, и история за упорит слуга на слънцето, успял да се противопостави на няколко пантеона едновременно от средно важни богчета, пречещи му на гледката и идеята за шефство на божествена основа – ако се сещате за Херкулес, ама с лък – не сте далеч от истината. В каталога на Въздигане можете да намерите и исторически комикси, енциклопедии, романи, че даже монети и тениски – за всеки вкус по нещо, но най-вече за уталожване на онзи глад за изпитване най-накрая на гордост от произхода ни. Разгледайте и едва ли ще се въздържите да не напълните кошницата с хубавини, аз поне не успявам 🙂

https://vazdigane.bg

Мемоарите на една лека жена

Джон Клиланд

Когато се заговори за скандални книги, първата мисъл на всеки редови читател, или поне попаднал случайно на лют литературен спор наблюдател насред фейсбук фийда, е за едни скучни сиви нюанси, които могат да разпенят вътрешните морета само на доста стегнато отгледани и възпитани в кулинарен майсторлък и въртолък на къща домакини. Но истинските потресания носят други имена, и са писани във времена на разгул и издигане в култ на удоволствията, за каквито днешното мултиджендър общество може само да мечтае, но само на скрито и безсловно, щото някой ще се обиди. Клиланд и неговата Фани Хил са едни от образците на зачервяващи бузките текстове, но ако го сравним с Маркиза, Аполинер или Батай, ами – доста приличен и поетичен си е човека, ако и да е винаги малко странно открит хомосексуалист да пише за подчертана хетеросексуалност във всички морално приемливи измерения, където дори девиациите са някак любезни. Та, ако си мислите, че в ръцете си държите аналога на нажежена до бяло стомана в литературно отношение, по-скоро е приятно затоплено четиво със сладко-романтичен привкус и вдъхновение за Хубава жена.

Фани е едно добро, глуповато и наивно същество от село, което губи родителите си и попада в големия град, изоставена от единствената близка приятелка, на която хич не ѝ се занимава с поредното бедно селянче. На крехките 15 години, напълно достатъчни за разврат и нископлатена работа, девойчето ни хваща окото на местната мадам, която я прибира под крилото си и се възползва максимално от нейната девича тъпота, и почти спазарява крехкото ѝ цвете за една добра сума, от която малката златна гъсчица няма да види и петаче. Междувременно я запознава, макар и бегло, защото все пак авторът от това си няма ама съвсем никаква представа, с женските ласки и ѝ демонстрира какво е това общение между мъж и жена, и че от него не се умира съвсем, нито падат парчета плът по пода, или поне не винаги. Но се появява любовта в лицето на млад красавец, и нашето юрдече се измъква като по чудо непокътната от злите ръце на ужасната господарка на порока, и се мята в леглото на новия Брад Пит. Не потръгват обаче точно нещата, и Фани се завръща в бащината къща, или по-точно в нечии други къщи за разтушаване на напрегнати джентълмени, където задоволява стандартни и не особено странни или болезнени прищевки, с много малки и еднократни изключения, до щастливия финал.

Секс има в изобилие, но е поетичен, страстен в полза на дамската половинка, както и на мъжката, и  с много нежност, добро възпитание и британска любезност, плюс висока хигиена и добър външен вид и на обслужващия персонал, и на клиентите. Нищо извратено, нищо изумяващо, нищо отвратително и смущаващо. Просто добрият стар секс срещу пари. За времето си обаче вероятно е бил достатъчно възмутително четиво, повод за философски негодувания и морализаторски старчески стонове срещу реалността. Ама сега, и то за обръгнали читатели – малко пикантерийка с интелектуален привкус е цялата работа, което прави текста на Клиланд доста забавно четиво, особено на глас и пред половинката, насаме, когато повече ще се хилите, отколкото другото. Доста добър бонус е и разказа за доста амбициозна лесбийка, предрешила се на мъж и оборудвала се с дядото на знаменития Заек от Сексът и града, докато запленява богати вдовици и краде тихичко парите им с финеса на Дон Жуан. Пак смехът е повече от възмущението, но за малко по-широко скроените хора. С две думи – гледайте на Клиланд като забавно – чувствен, а не като мръснишко – гнусен, това е ролята на Сад, който никой не ще да издава от срам.