Остриетата на кардинала

Дракони! Мускетари! Кардинали! Магия! Някакви французки работи, дето ще ви харесат!

Накратко – Дюма с нов прочит встрани от основното действие и разкриващо съвсем различни измерения на историческото фентъзи, включващо винаги уместните дракони, които ще ви се стори, че са били насилствено изтрити от историята, защото са твърде умни и яки, за да се занимават повече с жалкия ни човешки вид. За подрастващи и приключенци, за лелеещите екшъна, магиите и казах ли ви за драконите? Европейското фентъзи си заслужава да му хвърлите един поглед, пък било то и само да сте в крачка с тенденциите на стария континент, а ето тук ви очаква малко повече убеждаване:

http://trubadurs.com/2017/05/15/ostrietata-na-kardinala-anna-hells-20170514/

Планета Вода

Борис Акунин

След вероятно последната битка и щипчица вселенски късмет на Фандорин в Черния град, ни останаха само тези три новели, за съжаление не поглеждащи към бъдещето на елегантния ни детектив, а разказващи за няколко съдбовни срещи в годините преди началото на изтриващите милиони животи световни войни, и началото на краха на великото руско царство, което ще се превърне в образец на диктатура с добри намерения и хубава философия. На мушката на нашия красив герой застават четвърти Наполеон, младите Ленин и Сталин и цяла групичка бъдещи масови убийци на империи, но едната доблест ще попречи на иначе правото дело за унищожение на плъховете преди тяхната зрелост. Алас, някои неща ще се случат, защото така е трябвало.

Първата новела е като приказка за подводно царство – утопична идея за свръх общество, съществувала много преди евгеничните вдъхновения на Хитлер. Имаме си принц с големи идеи и малко уважение към човешкия вид; зъл магьосник – учен с огромен потенциал и слабост да източва бавно кръвта на охтичави малки момиченца; принцеса в беда, която на невръстна възраст е първа приятелка със смъртта и помирила се с болката на живота; и нашите герои Ераст и Маса в ролите на спасителите и отмъстителите за безброй погубени животи в жертва на гордостта и себичното желание за величие над цели държави. Ще победим, но остава горчивият вкус на съмнението дали това общество нямаше да свърши по-добра работа от настоящето ни.

Втората новела ни връща в миналото със смъртта на една от истинските любови на Фандорин, отрекла се от светския живот в полза на молбите към Бога да опазят нейния единствен важен. Жестоко и на пръв поглед безсмислено убийство отвежда носталгичния ни красавец в малка обител на край на света, където Дивият Изток царува, и местната власт е над всичко нормално и легално. Всички са заподозрени, и изглеждат напълно виновни до последния момент, но на финала най-малко вероятният е този, който забива нож в гърба, и е способен на космически низости за няколко рубли. И оставаме безмълвни пред едно ковчеже с хиляди молитви, доказващи, че сърцето си иска своето, независимо душата докъде достига с чистотата си.

В третата история погваме един от най-елегантните и жестоки в непоколебимостта си да отнемат животи с лекотата на простичкото вдишване престъпници, който поради странно стечение на обстоятелствата е като истински брат близнак, и затова и изключително равностоен противник, дори на нашия азиатски вдъхновен магьосник на дедукцията. Труповете се сипят като снежинки из цяла Европа, зловещи престъпления се извършват само заради естетиката на отнемането на най-ценното на някой, но въпреки всичко най-големите чудовища биват пропуснати от нужния куршум на една ръка разстояние, и милионите изхвръкнали в етера души без времето си вече могат да се чуят как оплакват съдбата на една велика нация.

Продължавам да се надявам и очаквам моя Ераст да се пробуди от своята черна приказка, и да намери пътя обратно към живота и безкрайните приключения, които възрастта му само ще обагри със зряла гледна точка, но няма да го спре от смелите преследвания и акробатични номера по цял свят. Само тези от читателите, които все още скърбят за Шерлок и Поаро могат да разберат какво означава липсата на една измислена гениалност, въображаема елегантност и невъзможно неустоима чаровност. Ех, Фандорин, дано късметът ти стигне да убедиш татко Акунин в своята нужда от живот…

 

Черният град

Борис Акунин

Убиха Фандорин! Ераст е мъртъв! По-красивият руски Холмс си го отнася в главата от приятел насред грозната действителност на полу-азиатски Баку!

А, не, чакайте, не е възможно. Акунин пише цял цикъл от книги за наследниците Фандорини, които ако не са от него – то кой претендира за бащинство на бъдещите гениални следователи на матушка Русия? Но все пак всички сме чували и за паралелни вселени, и за неверни жени и психосоматична прилика на копелдачетата с техните официални бащици. Пък и казал ли е някой коя е истинската майка на децата Фандорини…

Знам, объркано е писанието ми, но разберете – убиха Фандорин, миличкия ми Ераст. Почти затриха и Маса, и всичко отиде толкова бързо по дяволите за две страници време, а тъкмо щяхме да предотвратим първата световна. Ах, ако можеше, беше, щеше… Последният роман за принца на разследващите приключения, детективът – джентълмен Ераст Фандорин е едно гениално сбогуване с руския Джеймс Бонд. И е невъзможно за възприемане. Вярно, все някога щеше да стане, нормално е, очаквано, все пак опасностите са нещо ежедневно за синеокия рис на криминалистиката. Но, пак някак боли, сякаш ти разказват за кончината на приятел, когото не виждаш много често, но всяка среща е била свързана с поредната нощ на дълги истории и приказки за далечни земи, красиви жени и немислими престъпления, които в името на човечеството настояват да бъдат разкрити. И изведнъж – гръмнаха Фандорин в красивата мутра. Е, как да не се изплачеш сърцето.

Великолепен приключенски роман, с много свежо чувство за хумор, екзотика и напрежение, което не може да се сравнява по смисленост с който и да лесносмилаем хамерикански трилър от масовкатa, дето сега ще се продават като топли банички покрай мързеловото въртене на грил по родните и неродните плажове околовръст. Героите са ти като лични приятели, които разказват на по чаша огнена водка поредното безумие случило се на руския вариант на Слънчака от началото на миналия век. Трупове валят, беззаконието е естествен начин на живот и въобще тук известният късмет Фандорински има много повече работа от обикновено. Има и драма, и предателства (ах,какви!), и сълзи, и кършене на ръце, и любов, и отчаяние пред неумолимия ход на световните събития, които толкова непростимо леко отиват в посока на масова сеч.

А всичко можеше да се реши толкова лесно с няколко топли думи от белокосия чаровник с видима възраст наполовина на истинската му, постигната със съвършен баланс между външен и вътрешен свят. Ех, ех, глупави болшевики, маншевики и анархисти, ако знаехте само под какво буре барут си завирате малките шашки динамит. А дали наследниците ви са научили, или ни чакат поредните безумия с източен адрес? Ще ми се да не го видя в моя жизнен път. И, моля ви – съживете ми Фандорин, без него светът е твърде много сив.

Целият свят е театър

Борис Акунин

Фандорин – прекрасният, хладнокръвният, умът – машина с чувства – практически несъществуващи – е влюбен! И то на достопочтената възраст от 55, и то в актриса, която може да му е дъщеря. Скандал, невъзможно, абсурд! Все едно да видиш Холмс с айсберг във вените да тича след невръстно девойче – просто такива неща не се допускат от литературните им бащици, щото имидж и прочие. Но руснаците си вършат работата по малко по-различен начин, и затова заничателният ни Фандорин е обречен да точи лиги и да дави малките си сиви клетчици в нездравословно упойващи дози допаминово щастие. Повтарям – скандал, невъзможно, абсурд!

Като се поуспокои човек малко след идея толкова безумна, като да речем сър Елтън Джон да се вземе с Кралица Елизабет, идва и истински страшната част на историята – трупове се изливат зад затворени врати, в хотелски стаи, гримьорни и ресторанти, натровени, обезобразени, нарязани по най-бандитски начин. А Ераст се черви смутено в ъгъла, докато ревнува от своя японски побратим, защото същият може да докосва по стечение на обстоятелствата неговата позакъсняла любима. Руснаците отново ни учат как всъщност се организира една стройна престъпна групичка, как се вадят пари от новите технологии и страстта към мелодраматични забавления на масите, но и как се обича главозамаяно и на ръба на разума. Който е гледал Сибирският бръснар – знае какво е това руснак от началото на миналия век да обича, и да слага в малкото си джобче по измерение на страстите всичките префърцунени франчоля и препотени италианци, дето се броят за господари на любовните работи. Ами, не са.

Трогателно, и някак неудобно воайорско на моменти идва да четем за сърцето на Фандорин, където ледовете отстъпват на тропическата буря на закъснелите страсти по руски, които дори азиатското образование в сдържано страдание не могат да облекчат. Една екзотична пиеса служи вместо обяснение в любов, но за по-малко новата прима на руския театър няма и да обърне внимание на белокосия, но все пак ужасно младолик чаровник, отлично познаващ неща като болка, нещастие и самота, но имащ толкова малко представа от споделеност, нужда от другия и мечта за утрешния днес с някого освен със себе си. А всъщност единственият му проблем е, че не може да повярва във възможността да бъде истински щастлив, ех. Кървавата криминална история здраво хваща в обятията си мелодраматичния романс, и обърква, и успокоява, и развълнува по онзи начин, който могат да предизвикат наистина големите любовни истории. Не съм сигурна дали такъв Фандорин ми харесва, но да го отдадем на есента в живота му, където всеки слънчев лъч струва повече от дните горчиво изпепеляване на младото лято. Пък и му е позволена малка почивка преди отново да подеме войната срещу световната несправедливост. Така де, дори и Бонд си почива понякога.

Златният дъжд

Владимир Сунгарски

Представете си как Конан среща Спартак, спукват се от бой, след което отиват в къщата на съдията Ди, където се натряскват по мъжки с неразредено вино и овъргалят хубавките робини по ъглите, и после се отправят да хвърлят яйца по прозореца на император Клавдий, като пътьом бъркат под полите на някоя и друга окъсняла богиня. И всичко звучи перфектно достоверно, с правилните термини, купчини исторически звънтящи имена и живи описания на места, за които съм мечтала от десетгодишна насам – Мемфис, Александрия, Рим, Одесос… Три псевдо – исторически, но всъщност изключително забавни приключенски новели – едната ви разказва как се сваля император в Древен Рим, с втората започвате сложно криминално разследване на серия убийства с привидно доста нетленен извършител, а третата ви отнася по водите на стария Нил, където компания ще ви правят крокодили, тайни съкровища и преродени богове. Всъщност нещата винаги придобиват доста рационалистичен вид на финала – както се казва и Скуби Ду най-накрая загря, че единствените чудовища са хората, та и тук очаквайте мерзости, изобретателни жестокости и тънки измами под които се разписват стопроцентови човешки същества, ако и мистичната атмосфера упорито да витае между потоците кръв и поизпадналите през някой и друг нов отвор чревца.

Да пишеш античен роман не е никак лесно, най-вече защото повечето читатели, дори и най-закоравелите откъм всичко под книжното небе, все още потръпват при спомена за безкрайните списъци с древногръцки и римски герои, доказващи, че и най-невероятната история, разказана от потресаващо лош разказвач, каквито са повечето средни учители по литература, може само да накара ученическото съзнание да избухне в пламъци от апатия и почти справедлив гняв от типа “ с какви точно напълно непотребни за живота простотии ме занимавате точно днес“. А древните римо-гърци са пълни с какви ли не пиперливи, героични, драматични и от където и да ги погледнеш – епични истории, дето просто си търсят някое сладкодумно перо, чрез което да добият нова форма на живот, и да ни покажат, че партитата с твърде малко афтър спомени те са ги измислили.

Златният дъжд е написана хем – без всякакво съмнение – напълно исторически точна, хем с необходимата доза авторски лукс на фантазията, че забавлението да дойде неочаквано, да те разсмее и задържи страница след страница, хапейки нокти от ужас дали някой няма да нарани главните ни геройчета, особено един от тях – доста кимерийски изглеждащ и държащ се, и следователно – мой персонален любимец. Да, имате си жив и здрав Конан, сплав между древни гали и сирийци уж, ма мен не можеш ме излъга – едър, тъмен, дългокос, гръмогласен, борави като бог с всякакви оръжия, и няма нищо живо и дишащо от женски пол, което да не примре от мисълта да го налага с малките си юмручета, докато уж се прави на труднодостъпна, нищо че е вече понесена към бърлогата му. Де ги тез мъже днес, де ги… Но има и достатъчно по-класически римляни с бърза мисъл и нюх към престъплението, за да зарадват не само авантюристите по душа като моя милост, ами и любителите на криминални загадки, оплетени ситуации и разни недоизказани съвпадения, които като наредиш едно друго, ще образуват такъв пъзел, че на всеки себуважаващ се илюминат ще му падне шапката, или каквото там илюминатско си нахлузва за отвличане на вниманието.

Най-страхотната изненада обаче идва в библиографията на ползваните източници, с всичките му обичайно само мястозаемащи уточнения и обяснения. Да, не съм съвсем сдала багажа – на финала ви очаква уникално произведение в произведението, онзи бонус, дето осмисля и най-кретенския ден – почти сатиричен разказ с елементи на хорър, само леко маскиран като библиография, който ви потапя до ушите в необуздано върлуваща интелектуалщина и страшно забавление не само за нърдове, ами за всеки, който все още не си е изчагъртал чувството за хумор с лъжица след някой скеч на гологлавия могул на българската телевизия от последните няколко десетилетия, в знак на протест, че това не е смешно, и туй то. Между новелите пък има забавни лични бележки къде и кога са писани, и какво е слушал авторът, докато ги е писал – най-вече Дио, Айрън Мейдън, и прочие класически правилна музика. Така де, като пишеш за кървавата античност, не можеш да го караш на Фики или Бетовен, просто си трябва нещо като за по-хубави отвътре хора. Страхотен подарък за почитателите на всякакъв вид книги – понякога нещо е толкова специфично добро, че може да се чете от твърде различни хора, и пак да носи онази лека, усмихната радост от хубавия текст, вервайте ми.

Светослав Тертер

Павел Павлов

Ако си мислите, че дворянските кървави игрички с всичките му там рязане на крайници, ослепявания и насилване на бледи девойки във вонливи подземия, ги е изнамерил в Игра на тронове уж-гения на по-мързеливия братовчед на Дядо Коледа , а именно чича ви Мартин – грешите много сурово. На нашите си географски ширини, под няколко тона пръст и камъни, лежи истинската средновековна Европа насилена от башибозушкия Балкан, която обичайно наричаме гордата история на клета майка България. И тъмните исторически анали крият много по-мрачни тайни от тези, които могат да се родят от ума и на най-садистично настроения автор. Е, за тях няма откъде да научите, тъй като официалната версия е тази на победителя, а не на победения, а ако не знаете – победителите не винаги са добрите, дори да са от нашите. Но с тази поредица поне ще придобиете някаква бледа представа за онова, което ви е било винаги грижливо спестявано.

Ако сте от онова поколение, което ценеше високо историите на Вера Мутафчиева, Слав Караславов и Фани Попова – Мутафова – това е завръщане към истински вълнуващия исторически роман, ровещ в бунищата бляскава история, която поради неведоми причини в училище все някак пропускат, и ви остават в главите само парченцата раздут патриотизъм, обичайно напиращ из устите на някои доста съмнителни откъм наличието на здрав разум индивиди по митингите. Та, Павел Павлов предлага на читателите си една странна комбинация между Приказка за Стоедин и алтернативната история на Антон Дончев, със все оригиналния, архаичен изказ, стотици детайлни илюстрации и иронична завръзка, разказваща една вероятно истинска история, която съм напълно склонна да приема на доверие, че е всъщност почти идеално уловено във времева капсула минало. Братя продават сестрите си за скрепяване на военни съюзи; майки убиват децата си от страст към властта, а любовници гледат на уж вечните изгори на сърцата си като на поредната инвестиция. Познато, тъмно – реалистично , и някак носталгично. И все пак – толкова актуално – модерно.

Прекрасен подарък за всеки четящ и интересуващ се от реално богатия ни, и напълно забравен в автентичността си език, и то във впечатляващо красиво оформление, заслужаващо централно място във всяка кипра – намерете си го в речника – библиотека. Запишете си го за следващата Коледа. 🙂

Мария Роза

Мишел Зевако

Помните ли времената, в които улиците опустяваха по време на „Робинята Изаура“? Добре де, вероятно сте по-млади от това… тогава да речем „Касандра“, или „Далас“? Ако и това не помните – опасявам се, че няма да мога да ви предоставя достатъчно ясен аналог на романтичното, свръх насилено театралничене, на което се наслаждавахме с неутолима жажда, поглъщайки с еййй такива очи всяка една серия от многохилядните поредици, създаващи звезди от такава сюблимна величина, пред които Меган Фокс или Чанинг Тейтъм са просто симпатични сукалчета, на които само шепа приятели им лайкват кокошите муцунки във фейсбук. Та, тези чаровни върхове на артистичната некадърност си имаха и своите книжни варианти, в които девици пребледняват и припадат на всяка втора страница; младежи скачат на всяка трета да се самоубиват драматично заради несподелена любов, а злите са цигани, мащехи, авантюристични шаврантии, и въобще всякакви подозрителни типове с големи мустаци или дълбоки деколтета, според пола, естествено. И са приказно пътуване във времето към едно не съвсем идеално, но все пак относително безгрижно детство.

Атмосферата винаги е готическа – представете си мрачен замък, неясни сенки, непознат красавец лее сълзи пред побледняла дама от висшето общество. На заден фон – тъмен субект с непонятни мотиви, видимо жесток господар на имението и изключително съмнителна красавица. Минава катун от архаично – зловещи цигани, от оня тип, които крадат невинни деца и си ги готвят на бавен огън за закуска. Чува се писък, счупено стъкло, приглушен детски рев. И много ах и ох, и мерд, мондьо и уляля. Въобще – френска драма с дантелени поли, и високо навирени крачета, придружени от онзи много, ама много зъл смях в тъмнината. Влюбени се разделят, злите побеждават, добрите биват отведени в каторга или подлагани на неописуеми мъчения с години. Важна персона уж умира, ама не съвсем; лошковците пируват в разкош своите злодеяния, докато един ден не пристига Великата разплата и всичко си идва по местата, с най-чийзи финала, който можете да си представите, озвучен от мега епични ритми, и много кадри в близък план, с окръглени от ужас очи, и задавено говорене под сурдинка. Зевако е майстор на клишираната бълвоч, от която прави ако не достойна литература, то най-сладкия пълп след Конан, ама за момичета, на който просто не мога да устоя. Всеки си има своя криптонит, пък.