Забравените кралства на отвъдните земи

The_Sundering_Series

Forgotten realms е място за вдъхновение; Вселена, която всеки автор би се чувствал привилегирован да насели с имагинерните си отрочета; мечта, придобила много повече от материален, финансов или духовен образ в сърцата на буквално поколения читатели, играчи и всичко между тях по цял свят. Не мога да кажа, че съм пребродила дори една десета от великолепните и поселения, но поне съм мернала в някоя таверна със съмнително реноме поне половината от най-личните и обитатели, докато подготвят поредното си епично пътешествие за спасение на поне няколко свята едновременно. И ви каня да се потопите в магията на забравените измерения поне за малко, като за надъхване можете да зачетете, заредени с оптимално възможното ви чувство за хумор, следната ми умерено кратка, вербална вакханалия за хардкор фентъзийци:

Фентъзи романите по Forgotten Realms

Advertisements

Книгите и игрите – любов необяснима

books-vs-video-games

Как се решава да се прави игра? Идея си нямам. Как се решава да се пише книга? Това вече го знам. В повечето случаи те удря музата на таланта по главата с телефонен указател от ’84-та, и ти казва, че трябва да извадиш демоните от главата си на белия лист, иначе ще си завършиш тихия живот в малка, мекостенна килия, омазана с различни кафяво-жълти субстанции с твоето днк-а. И ако между двете от любимите ми забавления има някаква връзка, то вероятно ще трябва да обвиним за някои от най-великите геймърски творения  пикселовите дяволи, които предполагам се обаждат посред нощ дори и на изключен телефон на разработчиците от някое произволно студио, и им шептят „Знам какво направи миналото лято в лозето със стрина Пенка, и човеко – беше тооолкова гнусно, че целият ад още повръщаме при мисълта. И ще пуснем записа в интернет, ако не направиш нещо мега яко, на което да разцъкваме с нефилимите при някоя почивка от Великата Война ТМ“. 

Но между фентъзи литературата и игрите има една дълга и сложна интимна връзка, понякога раждаща изключителни колаборации, покръстващи я в четенето, я в гейминга, хиляди почти невинни съзнания, обречени да започнат да ползват мозъчния си капацитет за нещо повече от запомняне на новия хит на Джена, или изчисляване на това колко точно малки фалшиви уискита могат да ти спечелят русата мацка на бара, и ще ти останат ли пари за такси след това. За да подкрепя както винаги леко хаотичните си мисли, съм ви приготвила едно малко обзорче на някои от най-добрите вдъхновители на игри в книжна форма, имащи на всичкото отгоре и всички ценни качества, на които и най-киселият и позапечен литературен псевдо – критик като мен не може да се цупи твърде дълго. Къде ли? Разбира се, че в Лимбо, мястото на всички хубави хора 🙂 

http://limbo.bg/books-to-games

Фентъзи авторите – дизайнери, вдъхновители и убийци на игри

Ruby1_1

Трудно е да се определи до каква степен историята в една игра има наистина, ама наистина значение за зачервилия очички, подпухнал от монстърчета и позеленял от недоспиване почти професионален геймър, какъвто ви изниква на първо време при идеята за човек, който доброволно виси пред някой монитор с часове, преследвайки син заек в лилав храст, само и само за да може да вдигне нивото на леко краставо изглеждащия елф, дето се брои за негов аватар в поредното странно визуално приключение на новия вид интелектуални хедонисти. Някои студиа вземат насериозно мисълта, че на някой може и да му пука какво всъщност мотивира пършивия дракон да си пази 100к златен ресурс само с някакви си 200к живот, или как грозното конярче със сцепената уста всъщност може почти достоверно да заеме роля на спасител или обезчестител на девици, според ръкава на повествованието, което играчът реши да поеме на база личния си (съвсем съмнителен, разбира се) морал.

Та, същите хорица с паричките, или просто с идеите, и поне една дългокрака мацка за PR, която да води спонсори на лъскави яхти да им обяснява за бъдещето, младите и технологиите; понякога, не много рядко, наемат истински си автори, а не просто възлагат на свития, некомуникативен, бъдещ сериен убиец в ъгъла да нахвърли няколко идеи защо аджеба играч Х си умира да откъсне мечетата на играч Y, докато играч Z се мъчи със всички сили да помете всички катерички от екрана с огнехвъргачка. Мда, заместете мечета и катерички с каквото ви душа иска, аз съм добре възпитана млада дама, пък. И доброто желание свързва някои наистина визуално смазващи игри с истински добри писатели, за които след като научите в кредитите след особено кървав финал, може и да се замислите дали пък не си заслужават четенето, след като са скалъпили нещо ставащо дори за разказване при зададен геймплей с мечета и катерички, и много, много черва, откъснати носове и други проявления на касапския ген във всеки от нас.

Повече по темата ви очаква в материала ми за любимото местенце на всички добри дечица – геймърчета : http://limbo.bg/fantasy-authors-game

Diablo – книгите, round 2

Blizzard-Holiday-Header-2011-01

Та, ако не съм казала вече няколкостотин пъти – аз съм не просто четящ, ами и играещ човек. И да, знам че има огромно времево противоречие между двете, но разковничето е в почти непостижимия баланс и желязната дисциплина на редуване на удоволствията. Е, така би трябвало, де, ама тъжната истината е, че основният резултат от това да бъдеш няколко неща едновременно, е леко прегряване на мозъка и евентуално вдигане на левъла в стил Люси, но ако великолепната Скарлет Йохансон вдигаше по 100 единици скил на секунда, аз вдигам по 1 на полугодие … Мда, тъжната реалност на нормалността.

И, в тоя ред на мисли съм и огромен фен на проектите свързани с игри – от половин година всеки петък вися до среднощ вперила сълзящ поглед в телевизора, позициониран несменяемо, въпреки опитите на телевизионния приемник да се самоизключи на всеки 2 часа бездействие, тъй като, все пак – кой нормален човек гледа едно и също нещо цели 2 часа, на BOX Tv и осемчасовата игрова вакханалия Next Tv. Научих се и на разни странни думички като стрийм и туич, и напоследък на още една – Лимбо. Проектът на чистилището на родните геймъри, имащи своя визия за лайфстайл, която не включва Биг брадър, Джорджано и Божинов, публикува няколко мои тъй наречени статии – размисли на теми пряко свързващи двете ми изкушения- времегубки от първия абзац, в опит за нещо забавно, провокативно и умерено смислено, което може и някой ден да се превърне в нещо книжно с моето име на корицата. Ама това са си мечти засега.

Докато чакате моята невероятно усложнена личност да събере сто фентъзи автора, за които да ви разкаже в луксозно подаръчно издание, на което великия книжен могул Блажев да му напише предговора (кхъм, кхъм) можете да вкусите от бъдещите словоблудствени удоволствия в първата ми статия за Лимбо, посветена на Diablo играта и книгите, за които съм вече писала в блога си, макар и от малко по-различна гледна точка. Материалчето ми няма други претенции, освен да бъде забавно, както винаги. Щуротии ми ражда умът на почти всякаква тема, и нямам почти никакви тежки пристрастия (освен към котки), които да не ми позволяват да се шегувам с почти всичко, и навсякъде, където са склонни да ме търпят като нередактируем шемет във вечна битка с БЕЛ, започнала още от времето, когато това значеше името на Красавицата, дето беше гадже на Звяра, а не просто български език и литература. Та забавлявайте се, и ми се радвайте, щото борсуци като мен не биха разбрали читателския гняв, колкото и да е справедлив 🙂

Книгите по Diablo – шедьоври или бездарие?

Невероятните приключения на Ван Хелсинг

The-Incredible-Adventures-of-Van-Helsing-PC-Cover

Ох, този тежък екзистенциален избор – имам само няколко свободни часа на ден, и не знам на какво да ги посветя – на любимото ми рпг геймене, или на още по-любимото ми рпг четене, водещи до един и същ логичен завършек, а именно – безапелационно затъване в дълбоки фентъзийни светове… Опитвала съм да ги комбинирам, да ги подредя в режим – час игра, час четене, но нищо не става – човек трябва да се отдаде или на едното, или на другото, тъй като проклетото време се изкривява и изчезва буквално за секунди, когато съм в илюзорните измерения на нечии писателски или гейм-дизайнерски фантазии, настъпил е отдавна разумния час за лягане, и предвкусвам трудното ставане и тежък работен ден след поредния ми личен фентъзи запой. Та в такова едно състояние на духа, ми се видя напълно разумно да ви разкажа за една учудващо добра като атмосфера и сценарий рпг игрица, която ми изяде не една и две вечери в опитите си да прекарам сина на именития Ван Хелзинг през един свят населен със стиймпънк машини, канални мутанти и всички русалки, таласъми и упири от съседните славянски държави, в опит да… ами да спася света, какво друго .

В ролята на антагониста имаме зловещия професор Фулмигати , който се настанява в освободената от татко Ван Хелзинг столица на кралство Борговия, криещо се по скромните ми географски познания някъде между Румъния и Унгария, току- що лишено от старостилните вампири и превзето от твърде амбициозни учени и изследователи. Но истинския лошковец е едно друго зло съзнание – безименен злокобен гений, който хващаме да смее дълбокомислено чак в последната сцена, тъжно прекъсваща геймплея на откровено едно такова никакво място; и тогава става ясно, че светът не е сигурно и спокойно място завинаги, а само за мъничко. Докато стигнете обаче до малко обезсърчаващия финал, напомнящ леко на усещанията след всяко поредно убийство на чича ви Диабло, който не ще и не ще да мре гадината, ще преминете през доста красиво нарисувани гори, пещери и технологични инструментариуми разположени на всякакви странни места, в които естествено ви чакат на гюме поне едно петдесетина твърде гадни на вид и на характер чудеса от легендите и фантазиите, изразяващи в по-голямата част от времето подчертано негативно лично отношение към геройчето ви.

community_image_1401974693

Като говорим за лично отношение – играта силно се отличава от повечето диабло клонинги точно по специфичната комуникация на Ван Хелзинг младши със всички служебно назначени лица около него, като диалозите на моменти ще ви събарят на земята от хилеж, особено ако включват Лейди Катарина – личната призрачка на героя ни, доста симпатична вятърничава русокоска, която като изпадне в рейдж става доста неприятна, летяща харпио-сирена, с много остри нокти и плашеща скорост на атака. Същата е обаче и едно постоянно мрънкало, коментиращо всяко правилно или неправилно действие на партньора си, проявяваща изключителна стиснатост и реагираща на всеки харч с непрестанни молби да и вземете пони, нова рокля или поне по-хубава крипта, че старата вече за нищо не става. И винаги натиска големите червени бутони, на които пише не натискай, или поне те омотва да си свършиш сам това, в почти всички случаи самоубийствено, действие, и то не от злоба, а от  направо болестно състояние на отвъдно любопитство. Меси се във всички дейности съвсем неадекватно, и просто придава една щипка пиперлива неяснота за изхода на всеки куест и онази конкретна доза на лично отношение, която прави от играта наистина приятно попадение.

За качествата на играта като такава – най-вероятно в любимото ми предаване NEXT TV  ще направят някой ден разбор на третата част, но за мен е доста приятно хак енд слаш – или в моя случай бум-бум-и бягай много бързо оттам в кръг – рпг игра, с много приятна графика и интелигентни противници, които не ме смилат от бой като Dark Souls, но все пак са си предизвикателство, и death rate ми е някъде към стотина, като половината се събира от точно две места, в които ми взеха кръвта за около две секунди някакви бъгасяло-добри гада. Бойната система е заложена като привидно сложна хрумка включваща комбота, но аз лично си го карах по близардски с удари и магийки, без да акцентирам на допълнителните възможности – все пак не съм про играч, и търся кроткото масово убийство, вместо твърде детайлните единоборства, доказващи наличието или липсата на някакви конкретни геймърски умения. В моя случай ще е липсата, мда.

Въобще – прекрасно забавление по мой си любим начин, с напоследък силно впечатляващите ме стиймпънк елементи и оригиналност, които ще ме накарат да следвам поредицата, ако не толкова ревностно като вездесъщото Диабло, то поне с положителния интерес на заинтригуван почитател на жанра.

Diablo – книгите

HRMS-DBL-0004 HRMS-DBL-0003 3663.250 3662.250

Предразсъдъците са наистина много дразнещо нещо, особено когато ти спестяват някои заглавия, иначе съвсем не лоши, но към които до момента съм се обръщала с някак меко презрение в стил – това е игра бе човек, какъв ти смисъл ще им търсиш в сценария, че и книги да пишеш по темата , освен някои практически наръчници в стил Как да махнеш главата на Диабло с най-малко писъци от страна на жалкия ти герой, или Развитие на уменията на диабло мъртъвците за dummies примерно. Но забравих една основна част от геймплея, свързана с намирането на разни свитъци и торби с книги, които ти дават така нужните мъдрост и опит като ги цъкнеш , докато събираш френетично жълтици и ножки, разпръснати от поредния гад, и естествено – никога не слушаш, щото не ти трябва да знаеш колко е древна гадта , която току що се е нахлузила на меча ти, де. Но някои играчи, вероятно по-интелектуално настроените, наистина слушат всички тези частици вълшебна информация, помагаща да се потопиш по-качествено в атмосферата на близардските адски кошмари. И естествено на някой му е хрумнало, че от тая работа с франчайзинга може да се изкарат и нелоши пари, събира няколко приятни писатели като Кнаак и Одом – и ей ти на -резултатът са почти самостоятелни книжки , свързани със Диабло вселената, и каращи те да се чувстваш все едно си току-що изровил древен ръкопис из катакомбата на някой особено зловещ пиксел по безкрайната карта на недружелюбния нов свят за изследване.

Лично аз не усетих някаква конкретна връзка с действието на играта, освен естествено градовете и имената на босовете, споменати като изначалните злини, сред които се отличава сериозно батко Диабло, за когото аз лично за пръв път разбрах, макар и  частично , що толкова не могат да го дишат ангели и хора. Но освен него се подвизават и немалко по-незначителни демони, правещи си купчинки от трупове и привличащи сума ти порочни поддръжници за не по-дълго време от самия червен кокален пришълец, дал името на майката и бащата на ръгащо-удрящото рпг. Историите са наистина много тематични, приятни и зловещи, богати на ходещи скелети, зомбита и древни окултисти. Главните герои са откачено малко – в сравнение с Мартин или Кук да речем, и даже не умират всичките в мъки, което си е направо глътка чист въздух за почитателите на добрия край като мен. Сюжетите се развиват пълноценно, без да се разливат на няколко хиляди страници. Лошите са си лоши, често объркани от демонични влияния, и си получават боя и смъртта по доста кинематографично – предизвикателен начин. Добрите често ги поосакатяват и поопухват в движение, но това е просто за събиране на опит и вдигане на левъла, а не заради някаква гнусна реалистичност, каквато тук е направо скверно да се търси.

Много добри битки изцяло в Диабло енджин, малко романтика в кът сцените и впечатляващи сетинги и декори, които биха накарали всеки себеуважаващ играч да спре да пуца или ръга за момент, и да се огледа благоговейно от год-лайк погледа си относно хубостта на съзиданието. Това изречение е както за играта, така и за книгите – в един момент визуализацията на думите се покрива с ефектите на играта, и усещането е истински пълноценно 6Д, ако ме питате. Очакват ви омагьосана броня – демон; гигантска богомолка с келяв характер; цял град вампири , живеещ под сянката на магия; истински култ към зловещ-бог, който може да цери и убива с еднаква ужасяваща усмивка; паяковиден дявол, изливащ своите мили дечица върху целия свят; обсебено от ангел човекоподобно йети, и въобще всеки откачен сайдкик и мини-бос, които не са влезли в основния плот на играта, а са се вмъкнали в алтернативните ръкави на Диабло-магията. Нищо гениално, нищо драматично, или животопроменящо – просто много разтоварващо екшън фентъзи, с особен чар за фенове на играта, и подходящо за всеки почитател на жанра, без ограничения във възраст. Ако сте от по-елитарния тип с вкус към реализма или Мартин обаче – ще ви се стори съвсем логично посредствено- елементарно преживяването. Аз, оказва се, съм доста по-смирен читател, идващо може би от факта , че на много моменти в книгите усещах как дясната ми ръка се опитваше да се набира тендовагинично на невидима мишка като в доброто старо време на безкрайните нощни в Студенски град. Определено съкровище за фенове с много носталгична нотка.

Dark Souls 2

image_316215_940

Ако се чудите защо напоследък не пиша толкова често за книги – това си има своето ирационално обяснение, a именно пътуването ми във виртуалната страна на фантазиите, наречена от мен си- рпг гейминг. Ще да съм споменавала веднъж – дваж, че съм от онези странни женски същества, които са прекарвали повече нощни в интернет клубовете, отколкото в рейдове из моловете в търсене на сюблимните идеални сандалки за миниатюрните мои копитца. Но напоследък ми се възроди страстта покрай едно великолепно предаване , продължаващо умопомрачаващите 8 часа в петъчната вечер – NEXT TV, със страхотния Роро – единственият сто процента положителен водещ, който като ти каже „Обичам те, човече“ през екрана, нищо че ти  си го псувал и хранил обилно от около десетина минути – можеш да му вярваш, защото просто е с манталитета на Мечетата с нежни сърца, и няма как с времето да не се привържеш към това да го гледаш как играе куестове в 3 през нощта само и само , за да те забавлява. А около него са насъбрали и една тълпа младежи с очевиден коефициент на интелигентност надвишаващ това, което си мислите, че е стандартно за новото поколение , дето макар и натурално притеснителни и в по-голямата си част – с телевизионно поведение тип „зайчета пред фарове“, са страшно приятни и каращи ме да заспивам пенсионерската към 2 и нещо мърморейки „Натисни проклетия храст вляво“ или нещо такова. А като се събудя – тръгвам с 200 към най-близкия Пулсар или друг подобен магазин – бърза смърт за геймърски джобове, за да си намеря нещо, което да ме захрани виртуално с фентъзи облицовка за книжно асемблиране на образи в последствие. Между другото това е единственото предаване на което му гледам рекламите, и подкрепям всички фирми рекламиращи в него – един вид тежък случай на тресяща фенщина, водеща началото си от далечните епохи на ММ, Егоист и Червило културата, на които бях странично обожаващ наблюдател.

Та покрай това ми ново увлечение научих за една изключително интересна игрица, чийто смисъл е да умираш. Много. Жестоко. Необяснимо. Изнервящо. Три милиона смърти на квадратен километър. Холокост с мечове. Ама пък красива работа, макар и от този по-непосредствения тип на разходки и битки, при който можеш да си видиш дупето от твърде близо с едно лошо завъртане на камерата. Предпочитам визия тип „божи поглед“ , където си наблюдаваш групичката уроди как се мандахерца и чупи кратуни от почти безопасно разстояние като да речем Диаблото, но пък този поглед на третото лице, при който му надзърташ иззад рамото на ръбестия аватар, ме влюби едно време в Елдър скролса, та реших да опитам още нещо поне видимо подобно без особено замисляне. Е, Тъмните души се оказа точно такова дърво, каквото всички ми казваха, че е , включително изключително любезното момче в магазина, което след като внимателно ме изгледа в моя величествен ръст от метър и половина и усмивка на професионална кифла – шопинг маниачка, реши културно да ме предупреди, че тая игричка ще да е трудничка, при което аз извисявайки се ревнах нещо от рода на матриканското Елате ми повече, и гордо-гордо поех с виртуалната кланица към дома.

Е, когато за първи път ме разнищиха една мини глутница от хърбави чакали си рекох, че още е рано да си правя заключения относно геймърските си качества; когато един трол реши да си почисти ( буквално туй ) зъбите с главата ми, след което организира близка среща между лицето на геройчето ми и тройния си кардашиански задник, докато ломотеше като пиян руснак някакви заплахи свързани с последвалото задушаващо тръшване – взех да се попритеснявам, че май не съм чак толкоз добър играч,  ама когато три миниатюрни зомби – прасенца с подковани копитца ме изядоха, почвайки откъм пръстите и свършвайки доволно бързо с остатъка, докато пищейки се опитвах да ги направя на тънко наразян бекон – е , тогава ми стана ясно – тука само ще се мре. Да не говорим за твърде лесното подхлъзване на всеки ръб , урва и издатинка, към които те мамят артистично провесени трупове, обещаващи несметни богатства, или пропадането в дупки, в които се предполага да можеш да скачаш, ама си чупиш коленцата като евтини спагетки след втория опит. Та очевидното ме фрасна по русата чутурка, казвайки миролюбиво, че тука ще да е трудно, много по-трудно от инферното, където размахваш една -две магийки – и всичко около тебе е на въглен. Ама тука – дорде си се размахал – и вече са те изпили до капка някакви тъповати пиксели, дето хем не можеш да ги уцелиш с помощта само на контрола от клавиатурата и мишката, хем и да съумееш да ги фраснеш овреме, докато си завършиш финта, те са ти извадили костите една по една и са почнали да играят на кегли с тях.

Между другото съм съвсем в началото , и вече се предадох на тъмната страна на девиантските трейнъри, без които ще летят я лаптопи, я игри през прозореца на скромния ми дом. Но дори и с трейнър, достатъчно кръв и пари – пак си е кошмарно – оръжията са най-вероятно направени в Китай, щото се пукат на третия гад; дрехите се сцепват след една петминутна схватка с мека-юнаците пазители на замъка на някакъв вироносен кисляк, а водата е навсякъде дълбока , мамеща и проникновено обясняваща ми как съм умряла, разтворена в обятията и, докато съм зяпала залеза. И най-вече – нито ти е ясно накъде си тръгнал, нито от к’ъв зор, още по-малко – за каква награда. От време на време някой изтърва по някоя информацийка, но само от играча си зависи дали да прецени оскъдните трошици история като ценни или не. Не помагат и хиляди съобщения от други играчи оставени по широкия свят, които са ако не объркващи, то просто тъпи. Та да обобщим – трудност по дефолт из висините, куестене с обективно видим и логичен край – почти никакво,  графика и гледки – много приятни, и се мре на поразия, ама направо безбожна, откачена, сдухваща поразия. Изпит за всеки, който си мисли, че е от големите геймъри. Аз ще да не съм, но не се отказвам от искрена проклетия. Напред към прасенцата, тяхната прасешка рода да потъне в ъглите на пъклото, дано!