Приказките на Астрид Линдгрен

Астрид Линдгрен

В моя богат читателски живот, продължаващ вече над три десетилетия, има точно две книги, които съм започвала отново веднага, след като съм затваряла последната страничка, защото мисълта, че повече няма да има от тази история ми се е струвала тотално съсипваща. Това са Майстора и Маргарита и Пипи – идеалните романи за деца и възрастни, написани без един излишен ред, излишен герой или дори една страница, която някой гениален редактор е можел и да поизтрие за благото читателско. Не, че и двете книги не са били подлагани на блага цензурска намеса, осакатяваща безмилостно текстовете в тях, но никога не е било за доброто на читателите, а винаги в услуга на силните на деня, дето рядко намират време да четат книги въобще.

Та ясно е, че Линдгрен е една от важните думомайсторки в живота ми, но е и факт, че в почти цялото си творчество рядко е успявала да усмири северната меланхолия, както и унилите си заради нуждата сетива, вечно подсъзнателно търсещи светлина и топлина, но и приучени да оцеляват при тяхната тотална липса. Най-ярко можете да откриете истинската Астрид в нейните приказки, в които също като Андерсен на пръв поглед почти безсърдечно сервира на децата идеите за смърт, болест, мъка, несправедливост и ежедневна жестокост, и то от най-ранна възраст. Но по-лошото е, че май така най-добре се разбират точно тези горчиви уроци на живота.

Децата на миналото на Севера, или така наречените времена на глада, е трябвало много бързо да пораснат, защото истината, че не всички от техните братчета и сестричета ще имат този късмет, не им бива спестявана дори за секунда. Образованието е било лукс и празник, наличието на обичащи те родители е като почти сбъднат сън, а вероятността да промениш живота си и да следваш своя лична мечта е реална само по време на  делириум от треска. Но тук идват приказките, историите свързващи отвратителните дни на ежедневна борба на живот и смърт, и красивият, безгрижен живот на вълшебните същества, в чийто свят е вечна пролет, храна има в изобилие и децата са обичани просто, защото са деца. И Линдгрен сякаш помага да се преживее треската, да се заглуши празното стомахче, да се приеме не много далечния край със вълшебните си думи, отвеждащи душите на правилните им места.

У съвременният човек, особено над определена възраст, подобни текстове носят огромна тъмнина, събуждат страхове и съмнения, но дават и едно голямо успокоение, че каквото и да се случи никога няма да е толкова зле. Само че дали ще е така завинаги? Меланхолията на Астрид е заразяваща и отрезвителна, очароваща и смущаваща, натъжаваща и будеща желание за противодействие на суровия свят. Дали са за всеки? Може би само за най-невинните, за тези, които не си изревават очите на края на Малката кибритопродавачка и истинската Малка русалка, или за онези, чиито сърца могат да поемат от болката на света, без да я допуснат да се разлее в същността им. Има и такива магии.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.