Тийн фентъзи истории за смели момичета

Мелиса Майер и Виктория Айвярд

Това са две поредици на новото време, за новите читатели и новите нужди и фантазии за задоволяване. Силни женски образи, динамично действие, кинематографичен сюжет, с много любов, и смърт, и битки – хляб и зрелища за нуждаещи се от свобода и утвърждаване читателски души. Сред които аз не съм. За това и тези две изключително хитови и предполагам подлежащи на пресъздаване в мултимилионни блокбъстъри поредици не ме докоснаха след първата си книга, и по-скоро задействаха вентилаторния метод на четене на дълги, повторяеми и мъничко отегчителни текстове. Но кои са книжните отрочета на Мелиса и Виктория, и защо може би ще ви харесат?

Алената кралица напомня много на Дивергентите, макар и в малко по-ясно разделена среда. Хората кървят в червено, а властващата каста от нещо средно между елфи и извънземни протича на сребърни реки при посичане. А, и господарите владеят всички магии на Х-мен и използват червените жалки хора за персонал във фабриките си и пушечно месо в междуособиците. И сега поставяме огромния тежък въпрос – как едно момиче от червените може да стане кралица на сребърните, имайки предвид, че общо взето бива смятана за некосмата маймуна във възприятията им? Отговорът е чудесата на природата, генетиката и естествения подбор, даващ способности и на червените австралопитеци да подскочат едно еволюционно стъпало по-горе. Естествено, това не се харесва на местните владетели, и се почва Под игото част втора.

Ако този сюжет ви се струва мъничко предвидим, всъщност обрати не липсват. В Света на Айвярд всеки предава всеки, независимо от любов, приятелство, семейни връзки, винаги се намира някой, който се опита да спечели партията от дългата игра за надмощие върху един меко казано изтощен и порутен свят. Девойката в центъра на събитията се адаптира колкото ѝ е възможно в изключително негативната и враждебна среда, където любовта не спасява нищо, само усложнява живота и прави вземането на правилни избори почти невъзможно. Точно като си мислиш, че си разбрал кой какви карти държи и отново си сменил предпочитанията за това кой точно отбор да подкрепяш, и ситуацията се извърта до невъзможност да се чувстваш удовлетворен от героите. Може би е един от най-точните варианти на реалния живот във фентъзийна среда на постапокалипсис, но не бе приятно четиво поне за мен.

Лунните хроники пак се заиграват с живота след като всичко се прецака някъде в бъдещето, като намесва в картинката зловещите лунни жители със специфични способности, които само особено наивното и неграмотно население нарича магия. Луняните отново са представени като вариант на особено кисели елфи, този път разбиращи от шпионаж, генетични експерименти и психически мутации, даващи им свръхестествени способности, възможни да бъдат блокирани само чрез специфични неврологични операции. Хората са си хора, но има и богато разнообразие от изкуствени интелекти, сякаш излезли от шедьовъра на Стивън Спилбърг, както и някой и друг андроид, значещо тук сериозно механично поправен откъм сериозни потрошавания и отказали органи човек, който някак губи статуса си на хуманоид правопорционално на метала в себе си.

В центъра на историята живее Синдер – футуристичната форма на Пепеляшка, която е доста метален андроид, и затова със статут на гаврошче пред човешките си господари а.к.а Злата мащеха и сестрите. Принцът е порцелановия крал на Азиатската империя, очевидно обединила каквото е останало след поредната човешка агресия от източните земи, а Лунната кралица е събирателен образ на Зимната господарка, Малефицент, Императора и още някоя и друга зла леличка с междугалактически амбиции. Ясен е основния тригълник, ясни са и междувидовите конфликти, от които едни умни чичаци биха записали часове съдържание за възрастни, но крайният резултат е омекотен вариант на Междузвездни войни, без бебе Йода за съжаление.

В картинката се намесват и френска Червена шапчица и баба ѝ, типични представителки на Ла резистанс от сериала Ало, Ало; Големия лош Вълк – генетичен лунен експеримент, падащ си по домати; дългокосата Рапунцел и нейния Разбойник – в ролите изключително неуверен лунен нърд и очарователен борец за справедливост с малко печалба, и Снежанка – нейната откачена вариация, скрита внимателно до нужния кадър зад кулисите, за да може да изиграе драматично влизане в епични пропорции. Любов в света на Мейър ще има за всички, няма да е лесна, но поне ще е малко по-устойчива от чувствата при Айвярд, така че поне що-годе адекватно удоволствие от сватовническите ситуации е налице. А действието е изключително филмово, прескачащо през вълнуващи сетинги из целия свят, което носи допълнително удовлетворение да видиш няколко реалности и междупланетни обекти, пък дори и постапокалиптични такива.

Като цяло  това са две пълноценни, завършени поредици, разказващи феминистични, но не по най-агресивния начин истории, със силни герои, бързо действие, малко размисли и достатъчно лесно за въприемане послание, че да се харесат на читатели на едно – две десетилетия. Или просто такива, търсещи в живота си достатъчно занимателно удоволствие, леко написано и бързо четимо. И такива моменти има.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.