Лиценз за престъпления

Стивън Крос

Бъдещето е място ужасно, бъдещето е място прекрасно, бъдещето е нещо, до което все по-малко ми се иска да стигне днешния ден. Може би е най-добре да се изобрети една машина на времето, и всичко вкупом да се изсипем в зората на някоя симпатична цивилизация, която да спасим и рестартираме човешкия геном в една по-смислена посока. Лиценз за престъпления обаче гледа в най-вероятния развой на съдбите ни в доста близкото утре, където кастовата система на благосъстоянието ще се е префинила до изроден вариант на съвършенство, подпомогнат от технологиите и очевидната смърт на емпатията. Което може би е края на човечеството, но началото на нещо по-голямо, по-страшно, но по-устойчиво?

Най-ниското ниво в обществото живее със спомени само от работата си, защото в личния живот не ги очаква нищо смислено, щастливо или интересно. Средното ниво пък си спомня само ежедневието, без идея за това с какво си изкарва парите, но така е най-сигурно, че да няма изтичане на тайни и мозъци в погрешна посока. А висшето си е висше, както винаги. Творчеството е свободно и има една – единствена цел – да накара хората да се почувстват щастливи. Но самоцелното такова, извиращо от мъка или болка се наказва с вечното, химически индуцирано щастие – присъда или награда, трудно е да се каже. Вдишвам тъга, издишвам фалшиво доволство. Не е точно лоша сделка.

Всички се ъпгрейдват, не просто естетически, ами и чисто технологично, за да издържат по-дълго в колелото на живота. Но естествено го има и ъндърграунда, преследван, наказван, но и пак естествено – явно разрешен и тайно контролиран. Братята роми ще надживеят всеки строй и стъпало на развитие, тук придобили статут на извънземни, с лиценз за всякакви престъпления, произхождащ само от цвета на кожата им. Да ви е познато? Започваме пътешествието от най-ниското ниво и ще се издигнем почти до небесата, до непостижимия елит само чрез интелекта, усилията и една рядка генетична способност на главния ни герой – откраднато дете с особени таланти. Нещо като талантливия мистър Рипли, но с още повече остър ум, идеално хладнокръвие и почти перфектно безсърдечие. Малките изключения са сякаш проблясък на човещина, но тук те значат просто слабост. Когато да си човек се оказва най-големия ти недостатък…

Една антиутопия, тихо тропаща на вратата на ежедневието ни. Един кошмар, напуснал пределите на съня ни, и размил границите на невъзможното. Една съдба като толкова други, но някак съмнително устремна и погазваща всички възможни правила според който и да е дневен ред на живота. Жестокост, безпардонност, стряскаща амбиция. Живот нагоре и само нагоре, без поглед назад, без съжаления, с ходене по трупове, чиито и да са те. Великолепна история, стряскаща самите устои на възпитанието ни и възприятията ни за добро и зло, за дом, семейство и близост. Бъдещето идва, и няма как да се защитим от него. Но дали трябва да се адаптираме към мрака, или да се борим с него?