Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.