Българите – забравените постижения

Делян Момчилов, Стен Дамянов

Хората, които ме познават знаят, че трудно бих могла да бъда наречена националистка, патриотка или особено активна родолюбка. Покрай тоновете фентъзи и фантастика мисленето ми се е глобализирало до степен да се виждам като жител на планета и измерение, а не на сухо парче земя с неясни граници, чиято пръст е пропита с кръв, пот и сълзи, в повечето случаи проляти напълно напразно човешки течности. Но така е то с историята, от настояща гледна точка почти всичко е излишно, преиграно и насилено, но когато живееш в интересното време нещата са различни, разбирам. Та тази книга вероятно е логично да се прецени, че хич, ама хич не е за мен, и вероятно щях да се съглася с вас. Но така или иначе ми попадна в ръцете, и я зачетох леко насилено и с един тон предразсъдъци, a скоро се усетих как това ще е от заглавията, накарали ме да пролея най-много сълзи. Сълзи от гордост, че съм българка и има поне 50 невероятни личности, с които сме на едно ниво роднини, както се случва на всички от една националност и обитание, дето не са си губили дните в кокошкарстване на дребно и едро, приказване на глупости в парламента или пропиляване на часове в оформяне на бързогниеща черупка с плочки като единствен символ на просперитет, ами са създавали чудеса – малки, човешки, но истински чудеса.

Гордост ли казах? Нека допълня – и от ярост, и мъка, и срам, и ужас. Че всички тези прекрасни хора са пречупени от същите онези роднини по национална линия, било то комунисти, междувоенни или предвоенни правителства, учени, колеги, рода – всякакви хлебарковидни индивиди от за съжаление най-познат тип. Просто калъпът е прекалено явен – ражда се дете в бедно семейство, но на интелигенти или поне работливи хорица. Дават всичко да го изучат, в повечето случаи в чужбина. Там детето намира таланта си, било то в наука, търговия или изкуство, прочува се, бива обожавано от местните, предлагат му се постове, пари и уважение, но пустата носталгия се включва, и талантът се връща в земите родни. Където умира бързо и с разбито сърце, отхвърлен, поруган, непризнат от същите онези сънародници, заради които и зарад туй пусто късче земя един велик дух се връща у дома. Най-чудовищните истории са за Васко Абаджиев, Христина Хранова, Юл Браун и още твърде много. Прочетете ги сами, и ми кажете дали не се чувствате омерзени. Не, не че на запад от небето мед капе и улиците са от злато, но калта и тръните у нашенско е твърде трудно да бъдат наречени родни и свидни, когато в тях биват навирани такива невероятни личности като описаните тук. Такова ми е отвътре, болно.

Но самата книга, като махнем настрана моите лични катарзиси около купа заслужаващи си на сто процента именоването герои, е нещо уникално, разбираемо и лесно четимо. Ако такива бяха учебниците нямаше да има дете, което да не ги изяде с кориците. Уж би трябвало да са сухи факти за нечий живот, но предадени точно, ясно и някак топло, ако щете. И с невероятни илюстрации, които хем показват, хем допълват историята, и дават на изживяването онзи момент на любопитен детски интерес пред шарените картинки, които просто остават в съзнанието като преживяни през погледа на истински видните ни личности, за които я сме чували, я не повече от веднъж в живота си. И да сте родолюбци, и да не сте – това е един чудесен албум, който ако щете четете в тоалетната, ако пък искате – му направете олтар, но историите са истински добри и настояват да бъдат чути и разбрани. А изводите? Те са трудно нещо, лично. Но дано ги откриете.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.