Където дърветата пеят

Лаура Гайего

След Краят на света – една чудесна малка книжка, почти с игрови сюжет за спасяването на битието ни около хилядната година, чрез събиране на различни групички поддръжници и ровенете из цяла Европа за тайнствени артефакти, последва още една, с изумително красива корица и оформление, и толкова топла и епична история, че ще разтопи сърцето и на най-големия песимист по отношение на европейското фентъзи. Сега, не очаквайте идеален шедьовър, материал за велик блокбъстър или основата на гигантска поредица, която ще се пише цял живот. Добрата история си е добра история, когато оставя онова нежно чувство за смислено прекарано време. А Където дърветата пеят ви дава точно това.

В земи, напомнящи подозрително за добрата стара Франция, Средновековието се вие тихо и спокойно, с все рицарските турнири, красивите девойки с чисти сърца и младежите с огън в душите. От Север настъпват странните прото-викингски племена, на юг се гушат страхливите търговски народи, а във великите гори уж живеят древни същества, обезпокоени от човешката раса в своето идеално природно равновесие. Но злите варвари намират едно непреодолимо предимство, и сриват из основи благовъзпитаните кралски дворове на цивилизована нео-Европа, убивайки мъжете и заплождайки жените им. В тази сцена една – едничка искрица борбеност се появява насред напудрените фусти на класическата девойка, предопределена за съпруга и майка, и се започва едно подчертано феминистично приключение, достойно за легенда на Толкин.

Гайего не претендира за историческа достоверност, нито даже за историческо фентъзи, а просто за една хубава история с женска протагонистка, която не е нелепа, нито прекалено идеална, а активно развива каквото има, и се опитва да преодолее, каквото ѝ пречи в характера. А това за една средно разглезена благородничка не е нито малко, нито много. И Мeриян се вписа някак в бандата на Робин, та промяната няма да ви накара възмутено да се нацупите и да обвините ситуацията в невъзможност. Просто човек прави това, което трябва, когато се налага. Е, борбеният човек това. Предаването е също вариант, но не и за онези с искрицата жажда за свобода в душата.

Фентъзийният елемент не е много, но е основен за митпоетичната страна на цялата история, а и помага много за трагичността на любовната история, която естествено е тук. Но не пречи, не е сълзлива, захарна, неутешима, объркана или трудна – няма време за всичко това. Една борба, един сезон, една година, бързи действия срещу опастността, и решенията идват и се вземат на момента, без излишества, без самосъжаления, без дворцови игри на тронове. Хора срещу други плюс лек фантастичен елемент, и така се ражда човешка история, пораснала приказка, познала и болката от реалността, и усмивката на спокойните дни. За онези моменти, когато вярата в простичкото и чисто хубавото е позаспала.

Advertisements

One thought on “Където дърветата пеят

  1. От доста време съм й хвърлил око, корицата е красива, но не знаех как е отвътре. Благодаря за споделеното мнение 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s