Чудатите деца на мис Перигрин

Рансъм Ригс

Представете си Изкуплението Шоушенк, Изборът на Софи или каквото там се сетите кинематографично чудо, посветено на злите нацисти, избиващи безжалостно малки еврейчета, опитващи се да се спасят в тайни местенца по цял свят от гневът Хитлеров. Сега, да приемем, че не всички деца са еврейчета, само едно-две, и имат специални сили – някои летят, други са необикновено силни, трети са родени реаниматори на мъртъвци, четвърти подпалвачки, пети – господари на животните, и прочие интересности от рандъм пътуващо фрийкшоу. Фашагите ще ги наречем гладни и гадини, но ще имат що – годе същата функция – искат да избиват малки дечица, щото им е кеф. Е, имат и друга, значително по-основателна и логична цел, но какво ви пука – нали искат да избиват деца. Само дето децата са живи от около столетие, и са просто старци, заключени за цяла вечност в детски кожи, но това не им тежи, както на детето – вампир Клаудия, да речем. До тук с разбираемата достоверност. Та – подредете си така нещата – и ви очакват чудатите деца на мис Перигрин.

Поради липса на познания относно филмовата версия, не мога да правя паралели, освен един – изключително крийпи хлапетата, облечени в стил мини ку-клукс-клан не участват много в книгите. Толкова и за хорър елемента. Останалото е тинейджърска драма на фона на втората световна, бомбардировките в Англия и разни други хитлеристки неща, за които на мен лично не ми се чете. Твърде лесно е да се спечелиш вниманието на читателите си с елементарни паралели с реалността и разни тийн страсти, доста по-трудно е да направиш оригинална мрачна трилогия, основана на извадени от контекста снимки, които биха могли да разкрият цяла паралелна вселена в стил Геймън около нас. И то е ясно кой път е избрал Рансъм Ригс. Освен в третата книга, която е много повече това, което си мислите, че поредицата трябва да е – леко викторианско по дикенсовски, зловещо, грозно и опасно, с варираща система за ужасности от дизинтерия, през ръждив нож в бъбрека до тотална анихилация на света при евентуална победа на Лошковците, играещи си на доктор Менгеле среща Айнщайн. Само че е малко трудничко директно да се метнете на нея, без подготовката на предисторията в другите две… Хм, трудно, но не и невъзможно. Като се замисля от сегашната си купчинка познание – бих ги чела в обратен ред, защото едва в третата можете да се влюбите поне малко в света, а не да очаквате непрекъснато да дойде онова невероятното.

Подобни книги са вълнуващо събитие само, когато са обект на внимание на гениален режисьор, който от един простичък текст с доста диалози и интересни костюми, може да направи визуален шедьовър – Тим Бъртън е бил доста логичен избор, естествено. Но за четене са по-скоро допълващи кинематографията фенски материали, отколкото някак по-стойностно в оригиналността си книжно чудо. Ако искате просто екшън със странни герои, поиздишаща концепция за добри и лоши, макар и ясно дефинирани от страница 1, и въобще нещо, с което да убиете някакво време някъде – то Перигриновите дечиня са извор на лека приятност с достопочтени тъмни краски, колкото да се натъжите на маркираните места при загубата на едно или друго чудаче. Но дали сърцето ви ще остане в този свят? Не. Дали ще ви се иска да се пренесете в него? Не. Дали ще си мечтаете за продължения? Надявам се, че не. Но пък поредицата е с фантастично добро оформление, и е прекрасен повод да ви заговорят в метрото. Останалото ще си го прочетете в някои други книги.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s