Някога бяхме богове

Мартин Петков

По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.

Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.

И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива доста крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.

И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.