Последните българи

Делиян Маринов

Това е една доста по-различна книга от обичайно харесваните от мен – няма много приказност, освен един-едничък змей; чудовища не излизат от ада, разкъсвайки невинни щедропазвени девойки по пътя си, и никой не размахва мечове, и не летят глави и вътрешности във весел карантиен дъжд. Тук злото са самите хора, новото време, тоталната липса на емпатия и прогресивното изменение на личността под влияние на все по-трудно контролираната технологична отчужденост. И от редовете на тази малка книжка се изливат тъй пълноводни реки от болка и горчивина, че даже кървавите водопади на Баркър смирено църцорят встрани. Защото хората сме и си оставаме най-големите чудовища в мрака.

Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.

Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…