Светослав Минков
Ако сте от почитателите на макабрената литература, които някои наричат и диаболична, олд уиърд, или просто необяснима, призрачна и затаяваща дъх пред невъзможното, маскирало се в привидна реалност, то Светослав Минков е един от авторите, които не трябва да пропускате да поразгледате. Причини има много – елегантно чувство за хумор, разнообразни сюжети, смущаващи герои, всякакви небивалици, и една ведра меланхолия, лъхаща като нощен парфюм от азалии от всяко изречение. Изящността на словото носи почти неуловими нотки на възпитан архаизъм, но общо взето не е някаква твърде висша проза, която да те умори с ненужната си високопарност на втората страница. И за мен Минков е един много, много по-добър Чеймбърс, доста приятен Джеймс и на моменти душевен братовчед на По и Стивънсън не само в най-тежките им кошмари, но и в някой и друг споделен блян.
От чисто фантастични истории, спекулиращи с възможно бъдеще, което засега дори и за нас си е все така само плод на филмовото изкуство и големите бюджети за изкуствена реалност, където роботите подлудяват хората със своята човечност; пластичните операции имат все по-модернистични изрази, но причините за тях си остават все същите, а уредите за викане на отдавна заминали за лимбото на неразбраните творци души, са си за домашна потреба, наред с имитатора на хранителни вещества и стазисната камера за разкрасяване. За натежалите от ежедневие умове се продават специални хапчета лунна светлина, носеща лекотата на емоционалната лудост; любовта е дотолкова подчинена на строго химически процеси, че неоторзираните връзки резултатират в буквално избухлива смес, а подмладяването с маймунски органи носи доста странни последствия върху репродуктивните дейности, освен за наистина най-заетите с това да изживеят втората си младост подобаващо.
Героите са симпатични в своето механично безумие, независимо дали става въпрос за много суициден призрак, натъжен от факта, че рационалните живи не могат да повярват на меланхоличните мъртви; за поет, сънуващ мелодията на вълшебна цигулка, пееща с гласа на любимата жена, или за иконописец, познаващ демоничните души на всите светии от доста близо. В руралните граници на уж простоватата селска реалмия се крият вещици, дяволи, упири, устрели и чисти духове, жадно поглъщащи идеята за своята тленна смърт. Кошница с яйца с неустановен произход обаче се оказва почти толкова зловеща, колкото и същински отровен таласъм, а повишените в чин плашила за тренировки, мечтаещи само за една спокойна пенсия, докарват до писъци и най-коравите фелдфебели, нетрепващи пред оживелите одежди на миналите мъртъвци или пред огнените ангели на ненапусналите земята изгубени.
Трудно мога да опиша всичко от колекцията странности, наизлезли от кутията на прабаба от онези времена, когато ужасът на едната война отстъпва пред този на втората, и за малките страхове от неземното почти място не остава, освен в красивите умове на някои майстори на словото като Минков. Класическа литература, но и напълно четима, даже и забавна дори за не съвсем подготвените с исторически или литературни познания, каквито пък съвсем не трябват в случая. Хубавите истории винаги ще намерят начин да живеят в спомените ни.