Музиката на душата

Тери Пратчет

Най-накрая една книга за Смърт и родата му от странни и схвръхочарователни в неземността си създания, на които бих отделила повече от един час от приказно скъпото ми време. Добре де, не че е скъпо, просто като трябва да избирам дали да го споделя само със себе си или с някой друг, все ми се свиди. При Пратчет и за музика става въпрос, и за същността на музикалния бизнес, който както винаги е напълно безмилостен щом става дума за пари. Да предупредя обаче, че това е от текстовете, които най-добре ще е да прочетете в оригинал или поне с достойно количество бележки под линия, каквито липсват в изданието, до което имах достъп, за да усетите по-добре идеята на внимателно подбрания репертоар от разни песенчици с камъни в тях, че даже и да си ги пуснете за фон, за да разберете практически колко голяма е магията на нотите, търкалящи по склонове.

Понякога съвсем буквално иде реч за твърди обли образования, дето се каламбичкат насам – натам, цвърчат и пушат кротичко под влияние на неестествени процеси с подчертано магически характер – разбирай плод на поредната оакана в размер на батманско гуано грешка на репресираните от твърде много храна и удоволствия живущи на територията на Магическия университет. Но в повечето случаи става въпрос за Музиката като за активно животно, търсещо своето място във Вселената и сърцата на почитателите си, дето таман да станат фенове с все мърчандайза, рекламните тениски и мятането на що-годе чисто бельо по шашардисаните изпълнители, и нещата се връщат към линията на живота, включваща като единствено звукоизвличане с цел забавление подрънкването на лири или виенето на оперни арии в отдавна непосещавани концертни зали. Не, че е лошо място Анкх- Морпорк откъм музикални събития, но всичко винаги и твърде бързо излиза извън границите на нормалното, и после се налага няколко бога, антропоморфни асоциативни фигури и шепа откровено сбъркани типове наречени Стража да разчистват, пък никой не е кой знае колко голям фен на чистенето в Света на диска, да си знаете.

 Та, ще станете свидетели на зараждането на крилатия поздрав на всички музиканти по света „Здравей… мамка му, продуцента, къде съм?“, на гаражните групи в място лишено от дума и концепция за гараж, както и ще научите защо на мятането на всичко с големина над долно дантелено бельо тип прашки размер XS на сцената се гледа с подчертано лошо око – момичета, пазете си яйчниците, и прочие. Ще има и много разбиване на хотелски стаи, инструменти, понякога и на глави, освен когато последните са тролски и практически са трудно нараняващи се с нещо различно от динамит и закалени диамантени кирки. Всичко започва като виц – влизат джудже, трол и друид в кръчма, и свършва епично – със Смърт, унуката му и един малко по-различно звучащ свят, някъде там където една гигантска костенурка леко си тананика под мустак та-та-та, та-та та-таа, та-та-та, та-таа…