Светът на акото

Тери Пратчет

Ех, ако чичо Тери беше се споразумял със Смърт за електронен часовник на живота, а не пясъчен такъв, колко много, много генератори за усмивки, маскирани като малко книжни правоъгълничета щеше да ни остави. Не, че и сега са малко, но когато става дума за Пратчет – и милион заглавия ти се струват обидно недостатъчни, имайки предвид винаги десетократно повечето сиви дни, които ни притискат в малките отрязъци живот, и могат да се победят само със силата на нечие вълшебно – нахилващо слово. От една потенциална поредица детски книжки, имащи за цел да ви дадат една добра идея как се възпитават симпатичните изродчета по улиците на Анкх-Морпорк, за съжаление можем да прочетем само първата вдъхновяваща епопея на великата Педагогия О’Майна, посветена на фантастичния, вълнуващ, уханен и винаги променящ се свят на акото. Да, има и малко за пишканото, но предимно говорим за обичайно по-твърдия отходен материал.

В центъра на историята стои едно лесно впечатлително хлапе с изключително благосклонна към странностите човешки баба, която му помага да постави началото на свой собствен музей на акото. Екземплярите са както разни по-стандартни като кучешки, котешки или пилешки дарадонки, така и някои много екзотични като лични произведения от водоливници, дракони и специална порода хипопотами, които докато се изхождат ползват опашките си като перки на хеликоптер, и подаряват от себе си на всичко застанало в пълния обхват на 360 градуса от носа на обувките до крайчетата на ушите с еднаква човеколюбива щедрост. Като стана въпрос – мога да се закълна, че понякога отнякъде влиза у нас един такъв мини хипопотам, защото често откривам някои предизвикващи гравитацията находки, за които ни мъжа ми, ни котките претендират за техни върхови постижения в областта на акробатичното сране. Но ако го хвана тоз специален хипопотам, да бъде сигурен, че ще му изтръгна опашката, ама ха.

Та, тръгваме по ароматните улици на великия пратчески град, въоръжени с дъждобран, хубав широк чадър и бързи рефлекси за избягване на въздушни атаки от страна на гълъбовите армии, продуктът от тоалетните на магическия университет, който си е отделно живо същество по всички параграфи на вселената, или просто човешките сутрешни навици в ерата преди централната канализация да е все още достатъчно безопасно за използване съоръжение, в което не клечи спокойно нещо с много зъби и лош нрав, и с апетит за нещо повече от бързоплуващи нискофибрени акита. Избягвайте да вдишвате дълбоко, и да се заглеждате в обувките си, но винаги си мийте внимателно ръцете. Поучителна, иронична и толкова носталгична среща със света на Диска хем помага на слънцето да изгрее неестествено високо във вътрешния ви небосвод, хем води и някое и друго парцаливо сиво облаче, съдържащо сълзите на неизползваните възможности и провалените планове. Никога друг автор не е липсвал така на усмивката ми. Дано Смърт е добра компания в отвъдното, чичо Тери, и не го бий твърде често на шах – той толкова си може.