Златният дъжд

Владимир Сунгарски

162469_b

Представете си как Конан среща Спартак, спукват се от бой, след което отиват в къщата на съдията Ди, където се натряскват по мъжки с неразредено вино и овъргалят хубавките робини по ъглите, и после се отправят да хвърлят яйца по прозореца на император Клавдий, като пътьом бъркат под полите на някоя и друга окъсняла богиня. И всичко звучи перфектно достоверно, с правилните термини, купчини исторически звънтящи имена и живи описания на места, за които съм мечтала от десетгодишна насам – Мемфис, Александрия, Рим, Одесос… Три псевдо – исторически, но всъщност изключително забавни приключенски новели – едната ви разказва как се сваля император в Древен Рим, с втората започвате сложно криминално разследване на серия убийства с привидно доста нетленен извършител, а третата ви отнася по водите на стария Нил, където компания ще ви правят крокодили, тайни съкровища и преродени богове. Всъщност нещата винаги придобиват доста рационалистичен вид на финала – както се казва и Скуби Ду най-накрая загря, че единствените чудовища са хората, та и тук очаквайте мерзости, изобретателни жестокости и тънки измами под които се разписват стопроцентови човешки същества, ако и мистичната атмосфера упорито да витае между потоците кръв и поизпадналите през някой и друг нов отвор чревца.

Да пишеш античен роман не е никак лесно, най-вече защото повечето читатели, дори и най-закоравелите откъм всичко под книжното небе, все още потръпват при спомена за безкрайните списъци с древногръцки и римски герои, доказващи, че и най-невероятната история, разказана от потресаващо лош разказвач, каквито са повечето средни учители по литература, може само да накара ученическото съзнание да избухне в пламъци от апатия и почти справедлив гняв от типа “ с какви точно напълно непотребни за живота простотии ме занимавате точно днес“. А древните римо-гърци са пълни с какви ли не пиперливи, героични, драматични и от където и да ги погледнеш – епични истории, дето просто си търсят някое сладкодумно перо, чрез което да добият нова форма на живот, и да ни покажат, че партитата с твърде малко афтър спомени те са ги измислили.

Златният дъжд е написана хем – без всякакво съмнение – напълно исторически точна, хем с необходимата доза авторски лукс на фантазията, че забавлението да дойде неочаквано, да те разсмее и задържи страница след страница, хапейки нокти от ужас дали някой няма да нарани главните ни геройчета, особено един от тях – доста кимерийски изглеждащ и държащ се, и следователно – мой персонален любимец. Да, имате си жив и здрав Конан, сплав между древни гали и сирийци уж, ма мен не можеш ме излъга – едър, тъмен, дългокос, гръмогласен, борави като бог с всякакви оръжия, и няма нищо живо и дишащо от женски пол, което да не примре от мисълта да го налага с малките си юмручета, докато уж се прави на труднодостъпна, нищо че е вече понесена към бърлогата му. Де ги тез мъже днес, де ги… Но има и достатъчно по-класически римляни с бърза мисъл и нюх към престъплението, за да зарадват не само авантюристите по душа като моя милост, ами и любителите на криминални загадки, оплетени ситуации и разни недоизказани съвпадения, които като наредиш едно друго, ще образуват такъв пъзел, че на всеки себуважаващ се илюминат ще му падне шапката, или каквото там илюминатско си нахлузва за отвличане на вниманието.

Най-страхотната изненада обаче идва в библиографията на ползваните източници, с всичките му обичайно само мястозаемащи уточнения и обяснения. Да, не съм съвсем сдала багажа – на финала ви очаква уникално произведение в произведението, онзи бонус, дето осмисля и най-кретенския ден – почти сатиричен разказ с елементи на хорър, само леко маскиран като библиография, който ви потапя до ушите в необуздано върлуваща интелектуалщина и страшно забавление не само за нърдове, ами за всеки, който все още не си е изчагъртал чувството за хумор с лъжица след някой скеч на гологлавия могул на българската телевизия от последните няколко десетилетия, в знак на протест, че това не е смешно, и туй то. Между новелите пък има забавни лични бележки къде и кога са писани, и какво е слушал авторът, докато ги е писал – най-вече Дио, Айрън Мейдън, и прочие класически правилна музика. Така де, като пишеш за кървавата античност, не можеш да го караш на Фики или Бетовен, просто си трябва нещо като за по-хубави отвътре хора. Страхотен подарък за почитателите на всякакъв вид книги – понякога нещо е толкова специфично добро, че може да се чете от твърде различни хора, и пак да носи онази лека, усмихната радост от хубавия текст, вервайте ми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s