Кървавата шапчица

Анджела Картър

karvavata-shapchitsa

Огромните очаквания рядко са физически възможни да бъдат задоволени, особено когато става въпрос за книга, и то с разкази, и то на толкова монументално важно име в модерното фентъзи като Анджела Картър. Вместо пир на тъмната магия, красивите думи и вихрещото се въображение, получаваме… ами всичко това, но изкривено под онзи някак дразнещ ъгъл, под който се правеха огледалата едно време – виждаш себе си в повечето време що-годе нормално, но в някакъв момент усещаш, че някаква невидима крива те превръща от прилично изглеждащ хуманоид в доста хипохондричен изрод от залата за кривите образи. Меланхолична, мрачна, лъстива и откровено мръсна, ако ще и някак похотливо красива, прозата на Анджела Картър разкъсва фентъзийните воали на класическите детски приказки, и опипва с кокалести пръсти невинната плът отдолу, преди да я разпилее сред фонтан от кървища. И все пак това не е хорър, а ноарен сюрреализъм, едновременно изключително грубо реалистичен, и елегантно отнесен в комбинация, от която на мен лично ми призлява.

Да, наречете ме отчаяна романтичка, но си искам добрия край или поне достатъчно задоволително драматичната смърт на протагонистите, а когато не мога да разбера и ред от даден текст, ми се ще поне да е останало в мен усещането, че съм станала свидетел на нещо важно, ако и тотално невъзприемчиво, то поне красиво. Но Кървавата шапчица и нейните древни приказни спътници ме огорчиха, отегчиха и отвратиха, не точно в този ред, в по-голямата част на своите откровено казано излишни приключения. Някои текстове могат да бъдат възприети само, ако знаеш че са били писани под влиянието на тонове мистични упойващи вещества, или в треската на смъртоносната болест на живите демони. Но тук за мен липсваше онази щипка специфична подправка, която притежават класици като По, Лъвкрафт или дори непризнатата кралица на странните думи Танит Ли, достатъчна, за да ме поведат из дебрите на своите кошмари, и това да ми хареса.

Вампири, върколаци, котаракът в чизми, Бел и звяра, спящата вампиравица, Синята брада – въобще, всеки важен е тук, и го няма, заместен от гротеска в плът и с празен поглед, от която ти се иска просто да извърнеш уморено взор. Ще пробвам Картър някой друг ден, за предпочитане мрачен, сив и потънал в депресията на живота, и току виж ми се стори уместен и този вид възприемане на невъзможното.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s