Пътешествие към Арктур

Дейвид Линдзи

За този роман можете да чуете само разни суперлативи от типа, че е един от най-значимите текстове на 20 век; вдъхновител и първообраз на стотици великолепни умотворения от Луис, Силвърбърг и Хайнлайн; задължително четиво за всеки почитател на софистицираните фентъзийни приключения. Но никой няма да ви каже за основната философска част, която трудно се преглъща от средностатистическия читател, за когото Линдзи ще си остане само един претенциозен откаченяк, ако достигне дори до половината на иначе малкото книжле за Арктур. Защото първо : трябва да си корав почитател на нестандартното във всяка негова форма, и после – просто е задължително да имаш неконтролирана слабост към текстове отпреди повече от век, от онези времена, когато прогресът на технологиите и умовете са вървели влюбено ръка за ръка, а не в тежък развод, както е сега. Та, Линдзи не е за всички алчни откъм смилаеми приказности усти, очи и съзнания. Отнема си време да разбереш кой е главния герой, накъде е тръгнал, защо продължава да върви, и какви са тия неясноти в свободна хуманоидна форма покрай него, които сякаш говорят за човешката природа, но всъщност водят разговори на обективно надчовешко ниво, чиято познаваемост е напълно непостижима. Но нека пробвам поне да резюмирам какви чудовища ще ви чакат в храстите.

На така популярните преди столетие и нещо спиритически сеанси нещо сериозно се oбърква – а именно – появява се нещо истинско, което изкарва ангелите на иначе почтително – скептичните англичани. Един неканен гост, за който не знаем абсолютно нищо, е подлъган доста наивно от водещия сеанса и още един мистериозен персонаж, да се отправи на пътуване до наблизо наминаваща планета с нейните странни слънца. Вярвате или не – в ония времена приключенският ген е бил водещ дори и в най-задръстения тип с гайда и карирана поличка, висящ си мирно на полето сред овцете, та горе-долу всеки втори юнак се е оглеждал особено внимателно за каквато и да е авантюра, която да го измъкне от недостойно скучния, спокоен живот. Пътуването е кратко и объркващо, темпорални пластове се омесват, физични закони се нарушават грубичко, и ей го на, нашият герой гордо крачи по шарените полета на вечния живот на планетата Тороманс до звездата Арктур. Зареждат се срещи с повече от странни същества, всяко променящо човека в нов вид разновидност на местните жители, къде чрез чисто телесни преображения под формата на трето око, хоботче, рога, циреи и други подутини, ъпгрейдващи чувствително комплекта ни сетива; къде внушаващи му толкова модернистични философии за възприемане на живота, омесващи хедонизъм с йезуитство в небивала комбинация, неприложима към никое съвременно или древно земно общество, че човешкото бива призовано на неравен двубой, който позорно, и напълно очаквано, губи още в първи рунд. Накрая всички умират в поток от болка, удоволствие и познание… и се прераждат отново някъде, някога, като нещо си.

 Ако си търсите ненатоварващо развлечение за мрачен следобед – това определено не е вашата история. Може би, ако сте от търсещите интелектуални предизвикателства, духовни откровения или емоционални изпитания на егото и търпението – Линдзи ще ви допадне, поне докъдето не загубите нишката, което неминуемо ще се случи някъде по пътя, и ще пролеете някоя и друга сълза от безсилие, че сте се заели с непосилната задача да се опитате да разберете един истински гениален, или истински повреден разум, което в повечето случаи е едно и също. Пътешествие за смели, неразумни и леко смахнати индивиди. Има ви много, знам си.