Пръстените на силата

Хелмут Пеш, Хорст фон Алвьорден

За всеки самоотвержен толкинист каквато и да е заигравка с постулатите на Средната земя е нещо много по-лошо от богохулство, извращение и смъртна обида в едно, и разните му фен фикове, изнамерени по мазетата уж забравени или недовършени ръкописи, дето съвсем случайно включват полуръстове, урукхаи и елфи, заслужават обикновено организирането на лежерен съботен линч с факли, вили и сандвичи с кисела краставичка. Тази книжка нямаше да е изключение от списъка за горене на текстови абоминации, ако претендираше по-открито връзка с Толкиновата вселена, но двамата германци всъщност отнасят историята за дребния човек, правещ разлика и промяна в Големия Лош свят, на едно доста по-съвременно ниво, вкарвайки генетика, механика, паралелни светове и мотаещи се наоколо деуси с все машините си – неща, за които не могат да бъдат обвинени в явно прекопирване на чуждия гений. Та, приберете материалите за преносима клада на простотата, и да се потопим в една детска, но и доста приемлива за възрастни, приказка на новите братя Грим.

Хобитите са елдерландци, елфите се делят на тъмни и светли, джуджетата са ходещи парчета скала без женски пол в редиците си. Гоблините са верни последователи, плод на генетически експерименти, включващи технологии, а не варене на разнообразни животински части в недрата на планини; злите са болги – нещо като доста тъпи орки – берксерки, а шефчета се падат тъмните елфи, които са всъщност доста кисели и силно начумерени, вероятно от сериозна констипация, нормални си ушатковци, със страст към прогреса и доминацията върху повече от един свят. Имаме пътешествия между реалности, телепортация, хибернация, даже на моменти навлизат и автомобилите, телефоните и течащата вода поне в едно ъгълче на странната реалмия на новите пръстени, имащи не особено ясни функции, но включващи се – разбира се – в най-подходящите моменти. Въобще всеки е на правилното място в правилното време, с правилната компания и прави яката работа по спасяването на няколко измерения едновременно. И не, няма голямо око на планина – но пък има един пършив дракон и Легион за цвят. Мда, Оня, същия, един, който е много – неуспешен експеримент на по-мързеливите студенти- махмурлии от тип елфи и джуджета  в часовете по биогенетика за напреднали  101 на Елдерландския университет.

Наоколо кротко клечат и няколко бога и богосъздадени същества с равни на създателите си възможности, и тъжни полу – божествени истории, само намекнати тихичко, за да не разрушават доста инфантилната и спокойна обстановка, близка до истинската история на Хобита, предназначена за подрастващите на едни доста по-различни времена. Приятелите са верни до гроб, ако и срещнали се преди пет минути; любовта присъства малко насилена, сякаш замислена в последния момент, за да отговори на неписаното правило, че междувидови сватби трябва и ще има на всяка цена; а враговете са толкова гадни, че може и да порежат тук-там няколко хиляди статиста, но никой важен няма да страда от нещо повече от разцепена вежда и леко разстройство до края на книгата. Има и доброжелателни призраци; линейни пъзели а-ла Мист; опасности, отчаяние и тъмнина, но никога нищо чак толкова зловещо, че да ви подари стабилно среднощно напикаване. В крайна сметка – каквото и Толкин вероятно е искал да постигне в началото на творческия си път – се е получила една свежа детска приказка с поука и набързо упоменат списък на умрелите неважни за финал, за да се знае все пак, че войната е нещо лошо, и излишно, щото добрите винаги ще побеждават. Излишна и за четене, или просто разтоварваща – моят екземпляр поне засега няма да лети през прозореца, пък ще видим при следващото разчистване.