Мордекай

Кирил Бонфилиоли

Неоспорим факт поне за мен е, че след Карибски пирати Джони Деп го играе едно и също, само дето с различни дрешки, варираща степен на чистота на косата и  леки изменения в бройката на бижутата, които могат да се положат по неговата фикционална личност. Но пък е винаги забавен, и разкикотващ със странното си маниерничене и гримасничене, доста по-приятно от това на Джим Кери например, който просто не мога да го гледам физически в драматични роли. Така че, с излизането на Мордекай по екраните бях една горда представителка на малкото стадо мучащи фенки наредили се за билет, и доставили си не съвсем съмнителното удоволствие от час и нещо размотаване по света в компанията на постоянно кривящия се, мекотелоподобен дилър на изкуство Мордекай и неговия супер секси, изкован от стомана и митрил класически слуга Джок, в някакво странно подобие на Джийвс и Устър, но без английската елегантност и ултимативна аристократична безопасност на безметежността на градските контета по времето на Удхаус. Е, Мордекай и Джок ги заплашват – поне във филма – руснаци, американци, англичани, азиатци и още няколко малки държави, но всичко е ужасно забавно, и дори осакатяванията, които поема верният камериер, не малка част от тях по погрешка от собствения му господар, просто преминават в порой от шеги и хилеж. Но не това е случая с книгата, вдъхновила доста повърхностно една свежа комедия като Мордекай.

Книжният източник е наистина пародия на Удхаус, но с тъмните краски на ноарен шпионски роман от нивото на доста мрачен Джеймс Бонд. Хартиеният Мордекай е всъщност застаряващ абонат на вестник Трета възраст, с малко съмнителни сексуални вкусове, находящ се в апартамент, който бива унищожаван периодично от различни групички мразещи го гадове. Джок е все така готин и верен до практическата си смърт, която като се замисля може и да не се счита за окончателна. Няма я красивата Гуинет Полтроу, а героят на Юън Макгрегър е зъл оплешивяващ дебелак, който се опитва на почивки да очисти горкия дядо Мордекай, поради разпореждания от добрата, стара, английска бюрократична машина, вгорчаваща живота на милиони. Но очарованието на цялото упражнение идва от стила на писане – който е безумно изящен, пропит с ирония и демонстриращ внушителен интелект, на който можеш да простиш всичко.

Историята е абсолютно откачена, включваща много трупове, содомия, закачане на акумулатори към скутовете на мъжки екземпляри (О, помните ли мъчението Разтвори топки от филма? Тук то е реалност, а не звук зад кадър), и всякакви такива екстри, от които леко ти загорчава под езика. Героите се мятат из целия свят в опит да си спасят кожата, страничните играчи прецакват системата на „добрите печелят винаги“,  и в крайна сметка на финала почти си склонен да се простиш с Мордекай, който се разбира, че пише самата книга като дневник на безсмисления си живот, клечейки в дълбока дупка насред английските блата, и очевидно ще има продължение. Кирил (наистина е Кирил, а не Сирил, или Сайлъс да речем) Бонфилиоли е създал още няколко противни книжки за странния тип, една от които, поне според разни феминистки движения, засяга твърде грозно темата за изнасилването, и въобще противоречиво е мека дума за сюжетите, които избира за сцена на живот за Мордекай великолепний. Но както казах – на човек с интелекта и духовитостта на Морди, както и на самия автор, прототип на героя си, може да му се прости твърде много. Малко е виновно удоволствие, като класически шпионски трилър и пресилен политически екшън в едно, но за интелектуалци с черно чувство за хумор. Уникална находка за ценители на различното.