Вината в нашите звезди

Джон Грийн

450998

По принцип сериозно избягвам реалистично – драматични книги с герои тинейджъри , които тепърва имат да изживяват любов, мъка и разочарование от порастването си. Взела съм си моя дял от подрастваща тъга до ръба на депресията , когато е трябвало, и не ми трябва някой да ми припомня грешките и тежките първи пъти на сблъсъка с реалното. Но понякога животът си прави малки шегички и побутва съзнанието в някоя или друга посока, като ми предостави възможността да се нарева на последните тридесет минути от същия филм, който макар и малко поразбъркващ някои моменти от книгата, доста точно представи една чудовищно тъжна любовна история между хлапета , тичащи по ръба на смъртта и все пак намиращи няколко минути време да се влюбят и да бъдат за мъничко по-живи от много здрави и прави техни съвременници.

В днешно време имам чувството , че всеки втори е преминал или преминава през угрозата на рака. Аз също се запознах отблизо с истинската болест на века ни, и се разминах за момента, макар че подозрителността ми към номерата на живота никога няма да ме напусне, очаквайки винаги нещо лошо да се случи, когато не гледам. Джон Грийн ни разказва за две деца, току-що разцъфнали в онази безтегловна младост, които нямат да видят старостта, зрялостта, дори и трагедията на първите 30. Защото на тях ракът не им е простил, и ако ги залъгва от време на време отпускайки някой и друг ден, финалът им присвятква с големи червени цифри на заден фон, маркиращи обратното броене. Пред лицето на смъртта няма място за посредственост и тъпота, затова и Хейзъл Грейс, и Огъстъс Уотърс са необичайно интелигентни, приятно изглеждащи и харизматични ходещи бомби, съзнаващи своята съдба и отказващи да се предадат , но и да се борят с нея. Защото със смъртта битка няма, не и в естествено-реалистично условия.

На единия полюс на емоцията стоят групи за взамопомощ, чиито редици непрекъснато се менят и оредяват, а списъците с падналите в бой хлапета стават все по- чудовищно дълги; безсънни нощи в болнични отделения, чиито стени стават по-познати от тези в домовете на малките пациенти; родители, които не могат да преглъщат сълзите си, осъзнавайки болката от предстоящата загуба, но разбиращи и пълната си неспособност да се справят със ситуацията смело, по който и да е човешки начин. А отсреща ни чакат едно безкрайно романтично пътуване до Амстердам – най-прекрасния декор за десетки първи пъти на удоволствията от живота; силно приятелство , каквото можеш да имаш само докато сърцето е чисто, а жертвоготовността за другарчето – нещо повече от празни приказки на маса; и разбира се – една голяма, искрена, избухваща любов, без да е чийзи, досадна или розова – последен шанс за усмивка преди потопът на болката да удави пейзажа.

Признавам, че очаквах като тъпа блондинка в плосък виц , въпреки очевидната ситуация на – „и те умрели щастливо заедно“, с  малко повече от логичното надежда , че финалът може би е различен. Е, не е. Няма нищо достойно, гордо или запомнящо се в една нормална човешка смърт, тя е просто изгаряща загуба, която дори по класацията на човек навикнал на физически издевателства като Хейзъл Грейс, е запазената и за екстремални ситуации на агония десетка. И няма как да спреш сълзите, или да запълниш празнината, или да промениш близкото бъдеще, където хепи енда ти е отказан още от първите редове. И въпреки всичко това, вариацията на новите Ромео и Жулиета , разделени от болест и смърт, вместо от зли семейства, успява да прозвучи някак достойно, умно и даже ведро, макар и леко насилено просветляващо, и да ти гарантира огромен пристъп на читателска емпатия към две симпатични хлапета, от които можеше да пораснат двама невероятни възрастни, но не би.

Не бих искала да прочета друга такава история, поне не и скоро,  споменът, че съм станала страничен свидетел на нещо ужасно красиво като една истинска първа любов с отровен край ми стига, за да оценя, че Грийн е създал текст, простичък, и гениален, докосващ и докарващ до сълзи дори и имащи се за корави читатели като мен. Отивам да чета нещо нахилено, забавно и малоумно, в който никой не умира, не боледува и най-много да изиграе една партия шах със Смъртта, но нищо повече. А реалността я оставям на другите.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s