Брам Стокър
Около дуалното преиздаване в пълен блясък на прекрасния Дракула – истински готически романс за вампирите като различен вид обладани от мрака животни, вместо бляскащи тийнейджъри, застинали във вечен хормонално – емоционален дисбаланс , се присетих за една малка странна книжка на бащата на вампирологията дядо Брам Стокър, която и на първо четене, и на последващо, смущава с английския си абсурдизъм на реакциите, в които ситуацията е все едно лорда и лейдито ходят да бият чудовища в късния следобед, след което обсъждат кротко вечерята и тихо се гушват под завивките до следващата утрин, когато претърпеливите и възпитани адски изродии ще ги уведомят с кратко писъмце преди следващия сблъсък. Дали нещо е имало в превода, дали са изпуснати пасажи, или просто е някакъв фарс с жанра, но ситуацията е къде смехотворна, къде втф пищяща.
Малко повече за сюжета, за да ви въведа в странното стокърово приключение – красив австралиец се оказва наследник на древен английски род и посещава родната си провинция, където го чакат завеян чичо и любезен съсед-дипломат, нетърпеливи да го въведат в малките им местни мръсотийки. Господар на долината – в смисъл на собственик на повечето земи – идва леко злокобен човечец, наследил някакъв вид магически способности и влечение към месмеризма поради древната си кръв, носеща слабо загатната история от предруидските сблъсъци между съвременност и гранична на световете артурианска мистерия. В едно съседно имение пък властва красива вдовица , с особен вкус към белите дрехи от змийоподобна материя и леко ненормален характер с подходящо тъмно минало на много интересна и май не особено човешка представителка на уж нежния пол. На земите на старо абатство пък се е прочистил един особен балон от благочестивост , и в него естествено се разполагат две прелестни братовчедки от типа на припадащите и силно въздишащите млади дами, които освен да подреждат масата за чая в пет по идеален начин други амбиции нямат. И ако това не е рецепта за доволно странен кошмар, не знам кое е. Поне в главата на дядо Брам.
Белият червей е всъщност древна разновидност на заминалите си дракони, останал на земята ни и по силите на еволюцията на индивида постигнал зашеметяващо интелектуално развитие и способност да контролира материята, превръщайки се в човешко същество с класическо английско образование. И същият има финансови проблеми, които му се ще да разреши омъжвайки се за откачен богаташ, който съвсем сдава багажа след някакви псевдо магически сблъсъци на олицетворения в него мрак и гълъбовата светлина на свенливите девици – наследници на божествената доброта. В играта се включват и уж много могъщ, но всъщност безкрайно тъп негър-вуду магьосник, крадящ мангусти в кутии; гигантско хвърчило – вероятен път между измеренията, по които можеш да пускаш някакви съобщения до злите богове , дето се крият зад третия буреносен облак вляво; гръмотевична буря, която е способна да разруши няколковековни английски крепости с помощта на пясък и шепа динамит…
И въобще мисля , че съзирате моделът на втф да се прокрадва към вас, но уверявам ви – дори не можете да усетите размаха на шоколадовите пастички, които ще се разлетят в призрачните вентилатори насред пищната английска растителност, докато героите ни правят супер дълги и напоителни разходки на чист въздух; опитват да се избият един друг кротичко, след което се канят любезно на соаре следващата вечер; и разказват играта на географските особености на терена, физичните закони и здравия разум. Естествено – има и нежна , и напълно абсурдна любов по викториански запалила се от два погледа; трагична смърт, вдъхновила малко гръбнак у иначе свръх- инертните англичани; и напълно прерязан емоционално финал, който ще ви остави дълго време с отворена уста и мисълта какво точно сте прочели преди малко. Въобще усещането е , както беше споменато в ревю на филм по същата книга – че току що сте станали свидетели на много зрелищна катастрофа, която просто не можете да подминете. Или не ви стиска, обладани от мисълта, че една класическа книга не би могла да бъде толкова луда. Сами преценете.