Прокълнатият меч

Пол Андерсън

ELFI-FBS-016X

Аз съм от онези щастливи читатели, които имат почти пълната колекция на изданията на едно амбициозно издателство отпреди петнадесетина година наречено Елф, което наред с преводните книги и личността на собственика си, е известно и с доста спорните си като авторство поредици за Конан, които най-вероятно са откровен фен фик от знайни и незнайни почитатели на хероичните писания, но това, поне за мен, не намалява стойността им и забавлението, издържано напълно в духа на архаичните и малко комични откъм ефекти и актьорска игра филми за Конан и Червената Соня с динамичното дуо Шварценегер и Шварценегерка, на които се  радвам инфантилно и до днес.

Но Прокълнатият меч вероятно е една от не-пипнатите книжки, почти запазили оригиналността на идеите си, като изключим разбира се обичайната творческа намеса на тълмача по призвание (Тук Сашо Драганов ми подсказа във фейсбук, че Бурмов е бил доста по-творчески настроен от обикновеното в този си превод, направо дописвайки Меча искрено от себе си , и то в достоен обем, което обяснява доста неща , за добро или лошо)  Но лично на мен текстът на Андерсън ми изглежда доста капризен, и за да зазвучи както си трябва – на някакъв микс между Илиада и Нибелунгите , си трябва изключително поетично настроен преводач като Нарви или Русинов, които не са били явно под ръка. И това леко разваля удоволствието, но не е основния недостатък на книжката, смятана неясно защо за крайъгълен камък на класическото фентъзи от някои критици в жанра.

Та, влизаме с малко грапавичък и тромав ритъм в един студен свят на малко посмутени богове и вълшебни същества от народа феъри, или малките хора, както са по-познати напоследък, в който християнството започва своите плахи крачки и се бори за душите на живите хорица на равна нога с доста по-откликващите и физически присъстващи божества от нордическата и келтската митологии, които са принудени да си пият ейла забити в далечните гренландски територии заради новите порядки. Въобще анти религиозният момент е силен и по еретически мощно застъпен от автора, явен почитател на старите традиции от сумрачните времена.

Наред с нашите прародители и ходещата божественост, наоколо бъка от горди злобнички елфи, грозни брутове-орко-тролове, коболди, демони и още купчина измъкнали се от дълбините на Мордор гадове на килограм, които обаче не можем да виждаме с несъвършените си човешки очи, дори когато същите бавно ни ядат от пръстите нагоре. Изключително модерна практика на не-хората е подмяната на розови хуманоидни пискуни с разни генетични абоминации, магични близнаци на истинското ни поколение, като отмъкнатите хлапета стават или герои, или роби, и доста по-често – вечеря, според зависи кой е изтеглил късата клечка. И се почва епоса.

Едно отмъкнато дете става почти принц на елфите, заради злобата на една естествено отхвърлена жена, по съвместимост и вещица; подмененото изродче става истински викинг с кръв по устните още от гръдта на кърмачката си; и един конфликт на тема – „вий сте грозни, ний – хубави, затуй мрете“ се възражда заради обичайната шарше ла фам в дъното на нордическата епика. В половината време ще имате чувството , че пред вас се разстила либрето на опера от Вагнер, с широки диалози, които просто трябва да се пеят, а в останалото време – ще ви рецитират и пеят буквално, по толкин-лайк начин, ако и да липсва изящността не небивалата средна земя, заменена от кървавата човечност на мидгардската реалмия. И да, знам че са замислени като едно и също, но са в действителност като паралелни вселени – сенки на истината, която вече не знам къде е.

Драмата е изключително класическа и направо едиповска, засягаща голямата забрана на инцестната любов, ако и същата да е , разбира се, неосъзната и душевно чиста. Екшънът също е в епосни пропорции, омесващи Омир и Салваторе в почти постоянно цепене на глави с брадви, разсичане на гръкляни с необичайно остри не-метални предмети, и прострелване с подли стрелички по елфски. Да, нещо като сериала за викингите, ама с трите тона кръв на нецензурираната версия на Спартак. Ако си падате по такива неща, хубаво. Но нещо сериозно куца я в изпълнението, я в предаването на цялата идея, та не ми се получи да се книговлюбя . Или просто не ми харесват по-човешките драматичности от света, в който все още се разхождаме, да ми се омесват с представата за магичните времена отпреди спомените. Вкус, ще.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s