Майкъл Кейн

Майкъл Муркок

Какво да се прави – падам си по пълпи фентъзито , изпълнено с мускулести мъже, полуголи жени и пътешествия в непознати светове и измерения. Толкова естествено ми е в един момент да си гърчав чиновник, а в следващия да махаш с двуостра брадва и да сечеш космически чудовища и корави лошковци с прецизността на галактически касапин, докато в краката ти се гърчи извънземна , но неочаквано хуманоидна принцеса, че направо се чудя и мая в какъв свят живея, че най-големите ми приключения сутрин е да се натъпча успешно в метрото в час пик или да треперя унизително над клавиатурката под угрозата някое шефче да реши, че не му трябвам повече да му върша мръсната работа. Въобще светът, в който нещата се решават с груба сила и бърза мисъл ми е далеч по-справедлив от обществения строй подчинен на продажни хорица и дребни душици, които не можеш да обезглавиш безнаказано, или да ги разтопиш изотвътре с черна магия. Затова и пак се връщам към световете на Муркок – владетелят на светкавично грабващите , бързо четими и безусловно задоволяващи книжлета, които разтоварват, забавляват и карат да мечтаеш по нелимитирано детския начин, когато невъзможното е просто възможно, което още не си сигурен как да постигнеш.

Трилогията за Майкъл Кейн – скромен учен след Втората световна война, участвал в опити за стандартна телепортация – която лично аз не мога да схвана как още не са измислили, при условие , че в Стар Трек я ползват повече от половин век; които обаче не го пренасят в съседната стая, ами на Марс, но преди достатъчно милиони години, че онзи червен пясъчник по който в момента пускаме любопитни колички с камери, да е бил по-добрата версия на Земята, с далеч по-богато биологично разнообразие и много, много по-доблестни, горди и ценни хуманоиди, изпитващи естествен ексхибиционизъм и бурни страсти, които избуяват от сласт до див гняв за секунди. И се почват едни героизми, невъзможности и красоти на фантазията, които не те оставят и за секунда равнодушен или поне със спокоен пулс, или заспали спомени.

Паралелите с Джон Картър и Пелусидар на Едгар Райс Бъроуз, или Отвъд безмълвната планета на К С Луис не са случайни – Муркок едновременно поднася трибют и обогатяване на невероятния похват за спейс фентъзи в стил Конан в космоса, на който аз съм лично огромен, ама гигантически фен. Даже точно тази поредица пише под многозначителния псевдоним Едуард П Бредбъри, което ме навява на мисълта, че във вдъхновението може би ги има набъркани и Марсианските хроники на истинския Рей Бредбъри, които си пазя за особено ценни случаи , когато класическите текстове ще могат да бъдат оценени и обикнати от моето по-съвършено аз. Или просто най-накрая не издържа и се нахвърля върху огромния сборник на Бредбъри със 100 разказа на Бард, което получих като подарък преди години.

На български за съжаление любимият ми жанр, и още по-любимият ми автор Майкъл Муркок са издавани по малко, скришом и съвсем хаотично, като всяко открито негово заглавие считайте за подарък от Бога , съдбата, трите Мойри и въобще който там отговаря за странните подаръци на живота. След тези книги не оставаш с леко виновния вкус в рецепторните клетки, че си се занимавал с някаква бълвоч, което лесно се получава след някое модерно ърбънче или романтичен магически реализъм, а се чувстваш адреналинно зареден, готов да погледнеш дразнещия колега в офиса и да му изкрещиш в мутрата, докато риташ яростно въздуха току пред семейните му ценности,   „Тука е Спарта“, та дори и тази сценка да се развива само в онази част от мозъка ти, която обичайно се занимава с Анджелина Джоли и Брад Пит, заедно и поотделно. Нямаме ли право на качествени класически гилти плежъри , питам аз, и смятам че въпросът ми е далеч по-добър от Кой??, освен ако не питам Кой ще го издаде това веднага, ама веднага моля!