Легенди от Вис

Танит Ли

Прозата на Танит Ли мога да определя с една дума – неземна. Мога да добавя и нечовешка, сънувана, антиреална. Тя е всичко, което се случва на подсъзнанието ви , докато летите в облаците на временната си нощна смърт. Тя е онова, което ни очаква след тунела мрак , следващ последното вдишване на житейски уроци някой ден. Тя е онова, за което не бихте помислили, но щом се случи разбирате , че просто е било неизбежно. Поетично фентъзи, в което думите са достойни главни участници наравно с нехуманните герои, които ще откраднат сърцето ви след няколко страници време. Ли е моята гадателка на бъдещи сънища, и не се отказвам от нейните видения и в най-тъмния си час на графитено сива реалност.

Не знам дали някой е добре дошъл във Вис, където човешкия живот има твърде малка ценност , маркирана от раса, вид, местоположение, пол, цвят на косите. Забравете думички като расизъм, антисемитизъм или дискриминация. Тук хората дишат различия и се задушават в тях, непознали идеята за равенство дори с последния си дъх. Суров, войнствен, оцеляващ на въпреки народ, предполагаемо започнал от останките след битка на две войстващи цивилизации, които връщат часовника на прогреса с няколко милиарда години назад. Но това са само слухове, които нямат никакво значение за ежедневното зъбене срещу сивото слънце на смъртта и алената звезда на похотта.

Тъмните са поне в началото истинските владетели на драконите и останките от дивия свят, вярващи в удобните мъжки религии даващи правото на силния, отглеждащи абоминации на животни и хора за развлечение, нямащи предразсъдъци и ограничения в жестокия си хедонизъм на завоевателя. Светлите са онеправданите, тъжните, затворените, идеалните роби, но и загадъчни телепати и поклонници на древната религия на осморъката жена – змия Анакира, седящи тихо встрани, почти незасегнати от природни аномалии и ограничения в сухото си парче прокълната земя. Сетингът е повече от благодатен за сцена на кървави конфликти – страните са малки и воюващи за оскъдността си, като само най-безмилостно отдалечените от всяка сянка на хуманност могат да поставят крак върху счупения врат на остатъка от човечеството.

Героите се менят през столетията, и все пак – са почти едни и същи, реинкарнации, или вечно живеещи в смъртта, но винаги нечовешки, дори и в привидно нормална форма. Не търсете съпричастност, топлота, нежни емоции, ласкав хепи енд – такива неща в този свят са истинска фантастика. Любовта я има във форма, която би могла да се възприеме само като еклектично извратена, имаща инцестите, изнасилванията и детеубийствата като просто поредните щрихи в кално кърваво на общата картина. Очите на читателя както винаги търсят бясно своя любимец, за когото да стискат палци да намери своя вариант на нечовешко щастие, и почти винаги се сблъскват със своите лични ултра егота , сънувани в нещо като емоционален кошмар, от който кой знае защо, не са искали да се разбуждат дори при алтернативата от ясно слънце и тихо морско ваканционно утро.

Боговете идват само да усмирят своите зъбати дечица да не потъпкат цялата добре свършена тераформация и разможителен проект. Ако нещо ги издразни особено силно – цунами, земетресение, бури с чудовища – вършат идеалната дидактично – възпитателна работа за поколенията и санитарно прочистване на расите до обновяване на кръвта и биологичното разнообразие. Религиите са милиони видове, пазени от скверността на съседите и обливани в кръв от фанатици, които неясно защо не виждат огромните сходства между всички идоли, съчетаващи матриархалното начало и патриархалния край в облик с безброй ръце , носещи наказания за всички прегрешения и вероятно награди за заслужилите, макар че как се прави разликата е безкрайно неясно.

Вис е света, в който не искате да се събудите. И все пак тайничко си мечтаете да заспите под неговите небеса. И нищо чудно това да се случи в някое друго измерение, където душата ни ще продължи пътуването си към етерното съвършенство. Или поне така ме карат да се чувствам красивите истории на Танит Ли – великолепната кралица на готическото и класическото фентъзи, митпоетическата епика и вълшебната фантазия на красивите думи. Завиждам си за всеки момент, прекаран в света, който душата ми разпознава като нечий дом. Или поне идеята за обитание на частица от мен.