Ласарильо от Тормес

Има нещо очарователно в рицарските романи – всичките онези луди глави, затриващи живот и възможности за спокойно стареене заради усмивката на някоя бледа дама, случайно видяна зад дантелена кърпичка в църквата . Е, Ласарильо от Тормес е всичко друго , но не и рицарски роман, даже май се смята за крайъгълен камък на не-рицарството, за онова , което остава като се махне Дон Кихота, копието и вятърните мелници. А именно – Санчо и вечно гладния му стомах. Ласарильо е дребното многострадално момче, като изхвърлено от реката по силата на късмета мърляво котенце, което със всички свободни зъби и нокти се бори за глътчица сивкав живот, само че го прави по начин почти комичен и някак винаги оцеляващ зад ръба на острието на гладната смърт.

История за гордите, стиснатите, мошениците, лъжците, прелюбодейците, написана със затаена в ъгълчетата на устните усмивка и разказана от един симпатичен герой, или по-скоро анти такъв, опитващ се да помръдва полу-жизнено , бивайки слуга на някои от най-големите човешки боклуци в книжната история, но без особени извращения, с изключение на някое и друго мозъчно сътресение, избити зъби или изтръгната из корен коса. Както казахме – почти безобидно. Ласарильо е най-големия карък и най-шантавия късметлия в едно, но до последно не се предава пред обратите на съдбата, макар и съвсем не положително настроен към живота си, той е идеалния оцеляващ – ясно виждащ реалността, но отричащ я при възможност за удобство. Забавно по почти детски, ама не съвсем , начин.