Двойникът

Франц Хеленс

Ако търсите реализъм с нотка неочакваност граничеща с почти фантастичното – това е вашия автор. Биха могли да се нарекат и разкази с неочакван край, събиращи странни човешки съдби и предмети с леко нереален произход, които карат нещастните герои да изиграят често последната , и най-важна, пиеса в личния си живот малко преждевременно за вкуса си. Костюми, създадени за последния ден от вече мъртвото съществувание, двойници – сенки, разкриващи най-доброто и най-злото във всяка личност, азиатски статуетки вдъхващи любов и самоунищожение, талантливи художници, рисуващи това, което може би ще дойде – идеи много, но някак неплодотворни за малко суховатата ми, дори в това потопно време, душа.

Твърде истински, досадни в своето многословно обяснение на атмосфера, която така и не пропътува линията на магичното , и ни оставя малко поразочаровани в края на твърде многото думи, но крайно недостатъчни , за да ме запленят. Е, така им се случва на нормалните книги предполагам. Най-красивото си остават кориците на Борис Праматаров, които леко позалъгват, но впечатляват до степен да се натовариш с заглавия, които не са ти много по сърце, само заради естетическото задоволство да ги наблюдаваш и галиш по гръбчетата. Такова изкуство дори и аз разбирам.