Властелинът на пръстените

Дж Р Р Толкин

lord-of-the-rings-trilogy

Както разбрах преди време – да пишеш за Толкин по начин, различен от ултимативно фенския, не се приема никак добре от страна на почти оркските орди почитатели не просто на жанра фентъзи, ами на толкинианското фентъзи. Е, нали си ме знаете, че твърде малко ми пука за който и да е хейтър , който изтривам с песен на уста, и тук ще бъда порядъчно искрена, но забележете – не и негативна. Защото ВНП си заслужава статуса на основен крайъгълен камък в целия фентъзиен жанр, и това дори аз не мога да отрека.

Историята ви е позната – наскоро даже пуснаха трилогията на Питър Джаксън , но между кинематографичния вариант и хартиения такъв с носят съвсем различни духове, печелещи и отблъскващи коренно противоположни типове фенщина. И все пак, Джаксън не се е подиграл неразумно с писанието толкиново, а е предложил своя по-драматичен, зрелищен и политически коректен прочит на леко поостарял , но в смисъл покрит с благородна патина подчертано стилов текст, в който женските образи са само маркирани, лошите са троли, орки и негри от юга, и се споменава, макар и бегло, образа на чист, ходещ по бялата земя бог в лицето на Том Бомбадил. Все неща, които тесногръдите американци няма да преглътнат и след милион години. Затова  в масовата холивудска продукция някои спорни образи са изтрити, жените вземат нещата в свои ръце – Girl power и прочие, а хомо елементът в отношенията на Фродо и Сам се появява като подарък за всички шарени младежи по света.

Но  за добро или зло е да се изменят каквито и да било части от историята, и то точно тази История? Мислете за Толкин и Джаксън като за съперничащи си разказвачи на знаменит епос – всеки си има своя забележителен начин , свое виждане кое е интересно и редно да се каже , и кое не , и най-вече – и двамата разказват на коренно различни публики своите истории за времето отпреди което и да е друго, в което магията и смелостта са били живи и жизнени, и е било напълно възможно едно малко човече да се откаже от всички амбиции, включително и от тази да живее, за да погуби единственото важно за него, в името на общото благо. А това е много по-невъзможно от всичките елфи, джуджета и енти в едно като концепция, замислете се.

Първата книга започва като героично приключение, изпълнено с песни , приятелство и весели сценки, напомняща силно на – все още държа на мнението си – напълно детската Билбо Бегинс. Но с напредване на времето едноличната саможертва прераства в нов жанр преводим свободно като високо или дори възвишено фентъзи, включваща съдбата на хиляди хора, в крепости пълни с отминала слава и горчива тъга по изменящия се към лошо свят. Идват епичните битки, магически дуели, безумни същества, смърт и загуба на приятели и раздяла със всичко познато и любимо. И нещата придобиват своя мрачно – вълшебен , поетично – красив и драматично – познат облик, спечелил сърцата на милиони в последните към шестдесетина години.

И все пак това ли е идеалното фентъзи на всички времена? Съвсем не. И не знам кое ми попречи да го възприема като такова. Не са само песничките под път и над път, или старостилието на израза, което всъщност си е чист бонус, или твърде героичната идеалност на добрите другарчета. Проблемът ми е основно с некадърността на лошите, а аз съм от онези читатели, които обичайно са от отбор Зла черешка : и Саурон и Саруман седяха през цялото време на гюме, чакащи някой да дойде да ги набие по дупетата, че са били лошави, орките бяха твърде заети да се избиват едни други, вместо да се стегнат и да позавладеят територии с груба и непоколибима сила, а назгулите прелитаха като оскубани пилета насам – натам, цвърчейки безмислено, уж всяващи страх. Твърде невзрачни лоши, твърде. Най-големите зли ще се окажат Ам Гъл и Змийския език, а те в своята същност са си разочаровани от живота хорица. Значи ли това, че винаги трябва да очакваме най-лошото от собствените си приятели и съветници, а не от външните конкуренти за власт под слънцето? Ако е така, може би Толкин е по-велик , отколкото повечето от почитателите му даже предполагат.

Та така, Толкин е майстор, но не и ненадминат. ВНП е прекрасно фентъзи, но не и най-доброто на белия свят, а и в подземния също. Магията на думите я има, и все пак – не е нито помитаща, нито преобръщаща животи, нито променяща съзнания. Освен, ако това не е първото ви фентъзи. Тогава … мога само да предполагам за ефекта от есенцията на фентъзийността в концентрирана форма върху непредубедения мозък. Дайте тази книга на своите деца в момента, в който биха могли да издържат тежестта на тухличката върху коленете си, и предполагам , че ще станат малко по-добри от очакваното хора, като преминат отвъд границата на чистото детство. Поне се надявам да е така.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s