И да привършваме вече активния 19 век, време на надежди, технически прогрес и срамежлив романтизъм с още шепа заглавия, които разни професури са твърдо убедени, че трябва да бъдат прочетени дори и от последния жив талибан в кална дупка нейде из средна Азия.
Да започнем с познатите ни мъчители от училище. Първи в редичката е Марк Твен и Приключенията на Хъкълбери Фин, сметнати за доста по-ценен материал с тъмните си окраски, намекнати расови различия и семейно насилие от по-лековатия приключенец Том Сойър. Като говорим за проблема с цвета на кожата – спомняте ли си Чичо Томовата колиба на Хариет Бичър Стоу? Това мисля, че беше първата книга в задължителния списък за лятото, която не докоснах, обхваната от лек атавистичен страх пред черните физиономии на корицата и обещанието за доста страдания и човешки низости, плашещи ме от най-невинна детска възраст.
Тук е и най-големия кошмар на американските ученици за всички времена – а именно Моби Дик на Херман Мелвил – вечната история за жестокия китоловец Ахаб , тръгнал на пътешествие – битка в търсене на големия бял кит, готов на жертва не само на собствената си особа, и на всеки човечец около него в името на болезнената мечта – амбиция, обсебила ума му. За съжаление поне според различни коментари скуката, с която е описана тази иначе прекрасна идея, е накарала поколения англоговорящи младежи да се опитват да се самоосакатят с химикалка, а и вероятно твърде богатия морски език не помага в случая, и не ме вдъхновява да проверя това класическо заглавие отблизо.
За мое учудване имаме даже история с индианци, каквато аз лично не бих опитала поради някак си вроденото ми отвращение към Винету и компания. В случая става въпрос за Последния мохикан на Джеймс Фенимор Купър, и не – не ми казвайте, че те индианците били различни – историите с тях, освен ако не включват събуждането на древно чудовище от другия край на вселената евентуално, или поне пренасяне в класически фентъзиен сетинг на шепа червенокожи откаченяци – не са ми никак, ама никак интересни.
От лично непознатите за мен заглавия се отличава Джеймс Хог и Личните спомени и признания на един оправдан грешник- семейна почти библейска драма с мистификационни елементи, считана даже за вид готическа комедия, религиозна хорър история , мистериозен трилър и психологически труд едновременно. Звучи доста вълнуващо, и естествено – непреведено поне по моя информация на български досега.
Вниманието ми привлече и Животът на един неудачник на Йозеф фон Айхендорф – роматична история с приключенски дух, пътувания из Европа и предвидим туист. Непреведено, също. Сред странните непознати, но интересни заглавия се нареждат и Годениците на Алесандро Манзони, които между другото съвсем скоро излязоха преразказани от невероятния Умберто Еко, и според информацията ми същият е успял да компенсира привидната скучност на оригинала, идваща от типичния начин на писане за времето на Манзони, и е подчертал романтичната история за любовта пред стотици препятствия, харесваща се на страшно много хора дори и сега.
Особен поглед заслужава и по готически вълшебната история за сблъсъка между смели романтични рицари и почти демонични наместници, създадена от Селма Лагерльоф, позната повече с детските си истории на българската публика, но Сагата за Йоста Берлинг според мен заслужава доста повече внимание , което скоро ще и отдам с внимателен прочит на каквото е налице от нея с български превод и в обичайните стари и апокрифни издания.
Полякът Хенрик Сенкевич е любезно отбелязан с красивата си римска драма Ко Вадис / Къде отиваш , разказваща омайно и богато за съприкосновението с неочакван край между християните и любителите на пантеони богове кореняци – римляни, вероятно с достатъчно вкарани нишки на по-съвременна съпротива относно разни неинтересуващи ме полски събития. Но при Сенкевич стилът и сладкодумието вършат чудеса, отнасяйки ме във вълнуващи времена, непознати, но достоверни, и все пак достатъчно далечни, че да ми се струват по фантастично невъзможни като нива на страсти, героизъм или просто човешки дух. И още един поляк известен с много добрите си псевдо исторически епоси – Болеслав Прус и неговия Фараон, разказващ за реформите на Рамзес по онзи увлекателен личен начин, който може да ме накара да прочета що – годе каквато и да е история съвсем лесно.
Между задължителните автори се нарежда и Натаниъл Хоторн и неговата Алената буква , която познавам само от екранизацията с Деми Мур, за пуританска драма с изневяра и публично унижение. Също тук са и викторианския Антъни Тролоп и неговите драматични Барчестърски хроники и Финиъс Фин, обожаваната от американците Луиза Мей Алкът и нейните Малки жени, които аз лично не можах да изтрая и в книжна, и в екразнизирана форма от скука, както и натуралиста Томас Харди и небезизвестните му Далеч от безумната тълпа , Тес от рода Дърбървил и Невзрачния Джуд. В групата ще спомена и Хенри Джеймс и междукултурната му любовна драма Портрет на една дама, както и Какво знае Мейси, почти фентъзи приключението Мините на цар Соломон на Райдър Хагард , както и историческата любовна история Таис на Анатол Франс.
Своето място заема и Джордж Елиът – още една дама с голямо име в драматичната литература, разнищваща сложните семейни отношения в залеза на викторианската ера , която ще срещна съвсем скоро подробно и ще оценя по-обективно от няколкото думи на непознати критици. Присъствието и е оценено с повече от едно заглавие – всеизвестния Мидълмарч, Адам Беде, Воденицата на река Флос и Сайлъс Марнер.
Странният криминалист Уилки Колинс задължително се отбелязва с Жената в бяло и Лунният камък – мистерии с криминален елемент и леки хорър нотки или приключенски нюанси в заглавия, за които се твърди, че биха се харесали и на почитателите на Конан Дойл, и тези на По до някаква степен. Дали това не е поредната заблуда съм си обещала да разкрия, но ще почакам нужното настроение и подходящ случай.
Между напълно непознатите за мен автори имаме пасторалната Уолдън на Хенри Давид Тороу; издържаната в Гьоте стил Зеленият Хенри на Готфрид Келер; дарвинистичната утопия на Самюъл Бътлър Ерихон; библейската драма Бен Хур на Лу Уолъс; елегията за разрухата на сицилианското село Семейство Малаволя на Джовани Варга; псевдо историческата и почти философска приказка за Мариус епикурееца на Уолтър Патър; хедонистичната поетика в проза Дете на удоволствията от Габриел Данунцио; фикционната хипер реалистична история за писатели Улица Ню гръб от Джордж Гисинг; пародията на крайната английска странност Дневник на никого от Джордж и Уидън Гросмит; трагичната историческа псевдо епика Вицекралете на Федерико де Роберто; горчивите разбори на живота и делата човешки Ефи Брийст и Стечлинови от Теодор Фонтейн; декадентската по френски отчаяна Плодовете на земята от Андре Гиде; грубоватата топла история за безнадежна любов и отчайваща нерешителност Когато човек остарява на Итало Свево; американската Мадам Бовари Събуждането от Кейт Шопен; комичното изследване на англо-ирландските привички на провинциалния живот Някои преживявания на един ирландски благородник от Съмървил и Рос,;и унгарската средновековна история за баталии, любов и кръстоносци на Геза Гардьони – Залезът на полумесеца.
Сред незнайните заглавия се отличават и няколко интересни групи, върху които поради липса на информация не мога да се концентрирам кой знае колко, така че ще ги маркирам до колкото мога.
Групата на северно- европейските автори включва белгиеца Хендрик Консес и Фландърския лъв – исторически роман в средновековен стил повлиян от Уолтър Скот ; холандеца Хилденбранд и осмиващата нравите на ниските земи Камера Обскура; австриеца Адалберт Штифтер и нарочно забавената като действие Индийско лято; холандеца Едуард Декер – Мултатули и неговата сатира против колониалните жестокости Макс Хавелаар; признатата за първа шведска модерна новела Червената стая на Аугуст Стриндберг, а също и Хората от Хемсо и До откритото море на същия; психологическото и духовно приключение Пътуването на холандеца Фредерик фон Ееден; странната психологическа игра на печално известния ни само от реклами Кнут Хамсун и Глад; и повлияната от Флоберовия реализъм Елин Вере на холандеца Луис Куперус.
Друга голяма група е на испаноговорящите автори, които за съжаление не мога да понасям поради общия им твърде горещо – лепкав стил, който е напълно вероятно да преценявам като неприятно такъв само и единствено аз. Тук имаме Факундо на аржентинеца Доминго Фаустино Сармиенто, Пепита Хименез на испанеца Хуан Валера, Престъпленията на отец Амару на португалеца Еса де Кейрош, Мартин Фиеро на аржентинеца Хосе Ернандес, Посмъртните спомени на Брас Кубас и Дом Касмуро от бразилеца Хоакин Мария Макадо де Асис, Съпругата на регента от испанеца Кларин Леополда Алас, Владенията на Улоа от Емилия Пардо Базан, Съчувствие от испанеца Бенито Перез Галдос. Ако ви интересуват в подробности – интернет е широко отворен с реки от информация и свободни, или почти такива източници на четене на някой сравнително познат език. Аз не съм фен на точно този тип на писане, поне не и в настоящия ми четящ момент.
В следващия материал продължаваме с най-богато отразения като задължителен за четене от литераторите 20 век, плуващ в идеи, войни и новаторства, пъплещ в герои, чудовища в човешка форма и неспособни да обичат гении, както и пръхтящ от реализъм , мръсотия и вечното мрънкотене, че всичко добро е вече измислено и написано. Скучен век за хора с фантазия. Или може би не, предстои ми да открия.
ANNA HELLS' FANTASY PLACE 
🙂 Доста заглавия, които са ми непознати или познати, ама никога няма да ги бъде. „Мидълмарч“ апропо мога да ти заема, ако ти се чете за провинциални и еснафски душици, къде с благородни амбиции, къде просто с малки и житейски планове. Оттук единствено любима в прекрасните ми детски спомени от нея – „Рудниците на цар Соломон“.
Мидълмарч си я взех преди време, подлъгана от нечия анотация в стил интересна вариация на Остин – Гаскел, ама май е доста по- скоро дикенсово мрачна, та си чакам нужното настроение. На Хагард съм чела само Тя, и останах с леко смесени впечатления от нея , но ще пробвам и поне една история за Куотърмейн, че съм го чувала само от разни екранизации със съмнителни качества.
Чембърлейн няма нищо общо с оригиналния шишкав британски офицер от запаса. Приключенска литература с доза романтизъм и вероятно доста снобско колониално отношение към неграта, което навремето не ми е попречило да препрочета два-три пъти някои части от книгата.