Станция Пердидо

Чайна Миевил

Не знам поради какви причини подходих към Миевил с огромна многотонна торба с очаквания, и , естествено, останах леееекичко разочарована. Човекът, имащ всички основания да съди именуващите го роднини , нарекли го на дребен жълтеникав милиарден ядящ кучета народ, е гениален – да, умопомрачителен стилист – със сигурност, с толкова шантави идеи и кошмарни герои, на които даже Баркър би проточил по една завистлива лига – повече от гарантирано, но хареса ли ми? Ами, не точно. Миевил е свръх интелигентен сай-фай хорър фрийк, и текстовете му са просто смазващи откъм оригиналност, но Станция Пердидо просто не ме грабна и туй-то. Ню Кробузон е главния герой – пъплещ, бълбукащ, клокочещ, разлагащ се, умиращ и живеещ град, населен с абсолютно шантави форми на живот, комбинация между кошмарите на Том Бъртън и полюциите на Гилермо дел Торо. Примерно една от главните героини е червен хуманоид , който вместо глава има просто голям бръмбар, и прави скулптури от собственото си ако, примесено с шарена слюнка и оформено естествено  с неземен анус, който се намира някъде под темето и. Главните лошковци са хърбави хермафродитни молци убийци, съществуващи на няколко пси-нива, хранещи се със сънища, и серящи кошмари. Имаме и един оскубан мъж птица, ходещи кактуси, видоизменени хуманоиди , обичайно наказани поради съмнителни престъпления – на една жена, убила детенцето си в пристъп на следродилна депресия и присадиха ръчичките от трупчето на физиономията за наказание. И тя беше просто спомената, хей така между другото. Изроди много, ама наистина много. Такива кошмари не сте имали, честно. Но за мое огромно  съжаление Пердидо е написана като малко пообогатен сценарий – с всичките му реплики, забележки за декора и емоционалните изражения, костюмите, реквизита и спец ефектите. Светът на Миевил е сякаш претърпял ядрена зима и индустриално-политическа революция рандъм фентъзи сетинг, минал през яка месомелачка, след която героите са слепени на изхода кой с каквото дойде. Трудно е да се разкаже. И въпреки това не се трогнах. Даже и повече от странния социален финал не успя да ме мръдне. Миевил обаче ме спечели. Обичам перчещите се автори, които мрат да навират в лицата на читателите и критиците си колко много по-добри са от всички дишащи на тази земя. Ама Пердидо ме загуби. Мракът в душите и псевдо морала ми дойдоха малко по-тежки отколкото съм свикнала да преглъщам без усилия. Ако някой се наеме да преведе още от г-н Чайна (таун) ще го попия и него, пък нека ми е гадно след това.

Реклами

10 thoughts on “Станция Пердидо

  1. Благодаря за информацията. Липсата на хуманоидни герои винаги ме отказва да прочета една книга, с много дребни изключения.

    • Абе то има някакъв вариант на хуманоиди, просто повечето са малко като в онзи стария филм на Шварценегер – Зов за завръщане – променени някак си.

  2. Все пак беше интересно да се прочете как хуманоид прави секс с насекомоподобно създание, което го милва с пипалата си 😛 🙂 Аз още не съм прочел втората част, първата ми дойде прекалено weirdo 🙂

    • Това така и не можах да си го представя, в смисъл – гледа те един гигантски бръмбар от 2 мм разстояние – как точно се възбуждаш , освен ако не си в някаква много кинки форма на насекомофилия? Само си представи как се прави инопланетянска Миевил френска любов – как точно си пъхаш семейните ценности в нещо покрито с хитин , с мандибули, пипала, крилца и общ вид на дребен Хищник…бррр

  3. Йък…
    Усещам как Миевил ще виси в списъка „Имам намерение да чета, но по-натам“.

  4. Тежка книга на безспорно оригинален автор.Ако си си промил главата с К.Дж.Андерсън ,Чайната идва като 60 градусов първак на закоравял трезвеник.Факт е че той и Алистър Рейнолдс са новите звезди на британската фантастика.

    • Нито Андерсън, нито Рейнолдс съм опитвала, но ми идват твърде сай-фай за вкуса, така че ще ги пропусна масивно и двамата. Чайната е оригинален стилист , макар и гнусоват 🙂

  5. Как, бре, главният герой е дебел гигант (демек човек) и е пълен пустиняк, да не говорим колко брутални са интеракциите му с рошавата гарга, на която се беше заел да слага крила.

    Бтв, последните 4 книги на Миевил (една от тях даже за юноши) са доста по-обиграни и овладени от щуротията на „Пердидо“, пък и насилието е далеч под нивото на Bas-Lag трилогията, чието начало слага „Станция „Пердидо“, та човекът не спира да расте, а не е като да няма един от най-мощните фентъзи дебюти въобще изобщо.

    Проблемът с „Пердидо“ обаче (поне за някои) е твърде честото отнасяне в обяснения и описания. Които според мен са ок, кофтито е, че зад всичката тази привидна сложнотия, след първите 450-500 страници (подробни описания, представяне на герои, и доста WTF моменти, сложени там… щото, щото на Миевил му е кеф), идат финалните 300-350, където историята се канализира в нещо доста познато, което е кофти, тъй като шашав сетинг върви по-добре с нетипична и оригинална история. Ама явно все пак Миевил е имал някакъв контрол над себе си и е решил да балансира нещата.

    Другият проблем е паякообразният симпатяга, който е небивала деукс екс махина, но поне е симпатична такава, да не говорим колко впечатляващи са репликите му.

  6. Pingback: Чайна Миевил: Станция Пердидо | Приумици

  7. Pingback: Станция Пердидо Чайна Миевил (2000) – site1

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.