Захир и другите смислени неща

Паулу Коелю

Поради неясни за мен причини Коелю е смятан за класически писател за манекенки. Според изключително проникновените съвети на техните верни кучета-пазители в скоби пи-ари , младите прокурорски щерки, както се казваше преди години на ненормално млади момичета, предизвикващи сексуални трепети, абсолютно винаги го посочват като техния ултимативно любим автор, показал им пътя към така красивата им лична легенда. Която от своя страна незнайно защо е винаги свързана с развяване на кокалестите им телца по разни набързо сковани дъсчени подиуми, седене с часове цупейки муцунки пред нервни фотографи, или правене на компания и цупене на муцунки на още по-нервни и порядъчно подпийнали добре облечени господа, съчетано с физико- химичен анализ на течни и прахообразни подобрени елементи от менделеевата таблица, вървящо ръка за ръка с упорито и прилежно следване на анорексично – булимичните принципи за успех. И точно те ми говорят за Коелю…
За съжаление този според мен гениален автор е недолюбван и от много други писатели и журналисти, една малка , но значима част от които, аз искрено уважавам. По принцип го отдавам на един вид неовладяна творческа завист, но може и да им и други причини.
Алхимикът е наистина неинтересна и предвидима книга. Може би най-опростено и смелено написаната му книга, което обяснява и нейната твърде голяма популярност. Принципно Коелю пише доста простичко и ясно, и в това му се крие и огромна част от гениалността му като обичния и всепризнат творец за масите, разбиран реално от еденици.
Захир е последната му книга, поне за която знам че е последна. Тук няма отговори, няма смелена на вкусна и лесно преглъщаща се кашичка философия, няма щастлив в истинския смисъл край. Обичам книги в които всички са малко губещи и още по-малко печелещи накрая.
Захир е символ на безкрайното търсене на онова неуловимото, което все така упорито наричаме щастие. Едновременно с това е и пълното усещане за неудовлетвореност, което храним като малко , но любимо чудовище в гърдите си с поредици от неуспехи, грешни решения или прибързани думи. Докато накрая разберем, че реалността не предлага дори слабо оптимистично разрешение на всички наши проблеми, което си мислим, напълно логично естествено , че сме заслужили след толкова много жертви и усилия от наша страна.
Но истината е, че всъщност в нашия, човешкия тип живот, когато ни се налага да дишаме дори и с цената на раздираща болка в гърдите, природна справедливост няма. Не откривам топлата вода. Хубавото в случая е, че точно Коелю го казва, и то почти разбираемо. Така поне една манекенка може да получи шанс за малко по-логично осмислен живот.

Да, знам че очаквам винаги прекалено много от хората. Но какво друго да правя.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.