Дюн

Франк Хърбърт

Дюн не е един прекрасен плаж по така прекрааасното ни Черноморие, който никога няма да видя, поради острите си пристъпи на слънчева алергия.
Дюн е класика. И ако знаех какво пиша щях просто да спра до тук.
Но явно не знам.
Не е нужно да разказвам Дюн. Той сам ще разкаже за себе си, когато бъде прочетен. Ще кажа само какви бяха последиците от Дюн върху мен.
Първо се влюбих почти необратимо в канелата. Представях си, че тя е моята подправка и дълго време слагах канела върху абсолютно ( ама наистина абсолютно) всичко, с което се хранех. От което имах доста ниско кръвно. Но я отказах. И очите ми не станаха сини.
Второ – намразих сини очи. Много сините, защото ми се искаше да са напълно сини. Атрейски. Дюнски сини. Ето че и нов цвят съм открила.
Трето , направо си намразих Кайл Маклоклан в адаптацията по книгата, която бе просто мега некадърно направена. Ще го отдам на времето, защото филмът си е прилично старичък. И ужасен. Най-ощетени са червеите, които изглеждат просто като тлъсти жирафи, само че в един леко кремавичък цвят. Героите въобще не бяха тези от книгата. Съвсем леко и елегантно намекнатият хомосексуализъм и педофилски наклонности на Харконен, във филма бе представено в наистина гротескна окраска, която будеше смях, вместо тих ужас и отвращение, както предполагам е било планирано. Прекрасните и уникални бен джезъретки пък бяха преставени като група откачени лелки в менопауза, а свободните хора приличаха повече на канални отрепки в абстиненция, отколкото на името си. Може би просто очаквах да имат и по-сини очи.
Дюн  не е от книгите, които принципно бих прочела, ако не беше написана от Хърбърт. И то само заради стила, който те увлича, просто почти си те завлича в една малко междугалактично политическа, фантастично мистична и бъдещо романтична история, от която наистина няма измъкване, докато не стигнеш до последната страница, и след това отидеш да си вземеш всичко на което дори бегло е загатнато, че има връзка с титаничния Дюн. Несъмнено добра идея за бъдеща империя.
Между другото имаше и един иначе доста свестен сериал Децата на Дюн, който не харесвам по едни други причини. А аз никога не обяснявам другите причини.

3 thoughts on “Дюн

  1. Без „подправката“, канеленият вкус на Дюн би бил някак постен, но поръсен с нея, в мислите ни се разливат пясъчните морета, сред които скитат „свободните“ от господството на машините хора. Май от този свят се научих да ценя и капката вода, която в пустинята е с цената на кръвта.
    П.П. Има един филм от 2000 година, който се приближава доста до „видяното“ в книгата.

  2. Pingback: Дюн revisited | Фентъзийното място на Ана Хелс

  3. Pingback: Класическата фантастика: „Дюн“ от Франк Хърбърт | Приумици

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.