Белегаст

От Богдан Русев

Малко ми е ноктюрно заради „погребението“ на Егоист зад логото на „Его“. Не е това моето списание, не е това моята любов…

Егоист ми даде две неща – Карбовски и желание да пиша. И ако първата придобивка ( макар че трудно може да се определи като такава) си е доста спорна за много хора, втората си е безумно ценна за мен. Най-вече след като открих, че не мога да бъда толкова виртуозно вулгарна и почти естествено злободневна като М.К.. А видях, че мога и да съм различна.

От егоист почна любовта ми към Богдан Русев, Радослав Парушев, Кристин Димитрова… Взимам всичко, което издадат, за да запълни жадната ми за съмишленици творческа част в малко тъмната иначе моя почти човешка душа.

Белегаст е приказка ( или 12 ако чак толкова конкретиката е важна). Преди време пишех истории по тема – сядах и си казвах, без капка вдъхновение – сега ще пиша приказка за пеперуди. И сядах аз, като един отговорен малък 11 годишен автор, и смучех от де-що крайници имам всичко, което може да мине за интересно за „безкрайно вълнуващия свят“ на пеперудите. Моите инфантилни упражнения целяха да докажат, че талантът се развива с упорита, безсмислена и не особено творчески ценна работа. Тази книга подозрително изглежда на едно такова упражнение, но вече постигнало реалната си цел – крайният насилен продукт, създаден на база едно чертежче с дни и крайни срокове, е наистина великолепен и лесно читаем. Е, чак шедьовър не е, но не е нужно все да има стълпотворения ( никога не съм сигурна дали точно така се пише думата) от гениални творци , за да се почувства щастлив читателя в мен.

Виж, критика в мен иска повече. От Русев винаги искам повече. Както и от Карбовски. Да се чудиш как такива наистина изключително читаеми автори ( не е никак малко да си харесван ей, може и нобел да не получиш, ама си те харесват хората ) изглеждат толкова обикновени и малко сърдити на живота по принцип хорица, с визията сякаш на перманентно препушили, препили, прешмъркали… И понякога не е само визията.

Дали истинските гении са комерсиалните мега-продаваеми автори, или тези, които се харесват на една шепа хора, с малко по-изънчена чувствителност, призната от все някой за талант, а може би реалната гениалност си остава в нечий шкаф, надраскана набързо в накой влак на салфетката от сандвича с луканка…

Хубавата книга си е хубава книга. Ама не е велика, ни гениална, ни брилянтна. Въпросът е – имаме ли нужда вечно от блясъка на съвършенството, или можем за малко да се признаем виновни в нормалност и човешки комерсиализъм и посредственост?

Ако питаш мене – никакво признаване, да живеят не-човеците!

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.