Абарат

Клайв Баркър

Който е определил тази книга само като детска е пълен идиот ( или собственото му дете е нео-готик ориентирано тийнейджърче със силно изявени социопатски и мизантропски наклонности, от което трябва да се крият ножовете и редовно да му се правят тестове на кръвта, урината и на всички останали телесни течности преди да е влязло въобще през прага на къщата ). Ако на примерно 10 години бях чела тази книга, щях и досега да спя на светло. Е, не може режисьорът на Хелрейзър да ми пише за зайченца и пиленца, нали – той ще пише за мутирали изроди създадени само и единствено, за да унищожават други мутирали изроди плюс петнайсетгодишна жертва на домашно насилие, рожба на средностатистическо откровено проблемно семейство.

Идеите на Баркър, че се движи пространството, но не и времето са си ужасно удобни за поддържане на поне милиард сюжетни линии, които стават едновременно във всички възможни часови пояси и въпреки това те са едновременно както минали, така и въобще неосъществени от логическа гледна точка. В главата на Баркър се случват наистина смутни неща – пред него останалите така наречени класици на хоръра са си просто симпатични , леко притеснени от някои средно свръхестествени явления и свидетели на малко по-крайни прояви на  жестокост от страна на средния американски чичко. А Баркър е класически изрод, под леглото му най-вероятно има колония от чудовища, които той прилежно храни с мляко, сладки и страхове всяка божа нощ. Талантът му е несъмнен, художническите му способности са под всякаква критика, но и аз да имам такива образи в главата, по-красиви няма как да ги нарисувам, защото те просто не влизат в никаква дефиниция за красив или поне естетическо приемлив вид.

А иначе и добри, и лоши герои измират на килограм, обикновено сдъвкани от друг подвид на Абарат – изроди да ядат изроди сигурно е морално и природно оправдано. Принципът на смъртта е крайно произволен – ако си набележиш някой интересен герой, който очевидно има потенциал за много заплетена история около себе си, то вземат че го набучат с игли за плетене, сдъвква го някой подобен на червей дракон или просто си пуква нормално в битка, наред с второстепенните лошковци. Злите пък са разкъсвани от необичайно нежни чувства, които в известна степен трогват моето бивше нео-готик сърце (хайде сега, че кой го няма), но в най-неподходящия момент развалят всичко с недодяланата си изненада, че добрите все пак побеждават.

Скоростта, с която прочетох и двата Абарата е показателна – Баркър е крайно откачено копеле с невероятен талант. И ако някой ми каже, че това е детска приказка – не ща да раждам деца, които биха приели спокойно този свят и после да заспят сладко в легълцата си без да проверят всички ъгли за гадни старинно-епохални изпълнени с древна жестокост същества. Това е детски хорър в най-чистата му форма.

И съм на мнение, че някой трябва да пречука бащата на Кенди. Точка. Да го изядат, удавят, разкъсат – все ми е едно – смърт за човешките плужеци, които струват по-малко от торба с кал. Ужасно е, че и най-големия абаратски изрод струва повече от човешки плужек – поне за природните изроди има извинение, но за станалите такива в последствие аз лично нямам милост. Някой трябва да възкреси идеята за семейството. Спешно.